Из думите на един мим…

“Където се крият идолите!” Петър Ванев - Pierrot 2008

Той е дебел! Той не е просто дебел - той е дебел демон! Той срива младите гении! Той е част от еврейско-масонско-комунистическата задруга да се срине крехката младеж, наречена Журито! Той се държи толкова некоректно, че горките малоумници, дошли да се излагат в prime-time се притесняват и реват! Аре стига бе! Да, за него става дума. The Funky Man! Димитър Ковачев - Пратеникът на малодушното неуспяло в живота поколение, който си излива комплексите на младите невероятни таланти, който за една бройка не са успели да спечелят Сан Ремо. Те го плюха, обвиняваха го във всичко възможно. Клеха го. Едно ще отговоря - пикльовци.Не искам да го защитавам. Не. Просто казвам, че гледам това предаване заради него. И останалите от журито. Аз не съм си мислил да коментирам нещо публично, с оглед това, че не искам да пиша за неща, за които всеки си е изказал мнението. Или почти всеки. Ама толкова жлъч към Ковачев и колегите му просто ме напушиха на смях… Нека кажа защо.
Обвинение първо: “Държал се грубо”. Келеши са тези, които очакват, че ще се появят на кастинг в шоу с милионен бюджет, залагащ на скандалите и на това да намери един невероятен певец, и ще ги галят с перо. Сигурно очакват да им се извиняват, че ги карат да пеят прави… Като станеш звезда публиката, критиците и мениджърите няма да ти поднасят водката винаги в кристална чаша. Или можеш или не. Времето е ограничено, а ти ако не можеш да се справиш - има друг път.
Обвинение второ: “Не ги допускал да пеят”. Безспорен факт е, че външният вид лъже - виждал съм с очите си как един известен столичен смешник ( с малко ланци, мацки и с-класи) в Mr.Bricolage - Люлин вдига скандал за някаква торбичка, че била с пари…НО! Ти отиваш на телевизионно предаване, пред жури от ХОРА, и знаеш, че те имат само броени секунди, МАХ минути да те преценят. И не само гласа е фактор - излъчване, самочувствие и облекло. Външният вид продава. Ако някой твърди обратното - да отиде в КАТ и да си върне книжката. После да отиде да мете…
Обивинение трето: “Той не е певец”. Ами да. Никой не е казал - “В журито на Music Idol 2 ще бъдат само най - изявените гласове на България, плюс тези на Франция, Англия и Русия.” Там са хора, които могат да преценяват, доколко другите могат да пеят, а не да се кичат с медали и да се присмиват от собственото си клекало на другите лайна! Е, от човек, който цял живот преценява кой как и за колко пари може да пее и той да успее да го продаде, може да се очаква да е безкрупулен, когато оценява смешници, които опетняват велики песни само за да ги дават по телевизора. Кой, ако не мениджър на музикална агенция може да вижда във възможностите на облечени зле тийнове и аграрни вождове хора, които може да бъдат продадени? Кой, ако не той, може да прецени дали издържат на словесен натиск, дали се държат на ниво, дали могат да отговарят качествено и готино на бодливи въпроси зададени под изгарящите лъчи на евтините руски прожектори, насочени към бъдещите звезди? Ама били неподготвени…Ами като не си подготвен - да си! Една издържа и ще стане звезда. Само, че впечатленията ми от тогава бяха за едно жалко жури и много силни участници. Сега май ще е обратното….
Според мен, когато едно жури се държи професионално и продаваемо с хора, които са отишли ей - така да се повеселят и купят хляб, като си мислят, че апартамента на паветата е на един вопъл разстояние, и всички пичове и пички от “Брилянтин” ще са в тяхното сепаре само като се изпотят един път - то хората са си го заслужили. Журито не е виновно за това. Нали знаете - на нескопосаният певец журито му пречи…Въобще - Фънки и колегите му от журито показват какво търсят - Звезда! А който се притеснява от тяхното поведение към кандидат - психарите : да си пусне семейните записи на Канал 2001 и да мирува…

“Ако бях споделял, агресията нямаше така да избие…..” Петър Ванев - Pierrot 2008

Ами копеле има и такива моменти. Жена ти не е доволна, че пак седна с вестника на Великият Фаянсов-Трон-За-Редки-Мисли с вестника; комшията е впрегнал всичките коне на бормашината ( и е на път да изкара и последният живец от тази стена където ти виси гоблена); Миро от службата като мазен Евгени-живковист е хакнал Мима ( да, онази Мима! ) от деловодството в килера; с Ванката ама грам не се разбрахте кой не е платил сметката на стрийптизьорката, и моля ти се - майки ти зове да слезеш и прекопаеш мазата, щото не може да си намери старите броеве на Burda. Ти не си го виждал надървен и в действие от миналият Петровден, хубаво уиски пи на абитуриентската последно, а всичките ти приятели вкупом са ти загубили телефона. Даже test_a ( echo ) при инсталацията на скайпа си мълчи… И к’во правим? Дигаме си чукалата, отиваме в малкото одимено клубче и тестваме годишното производство на “Онова чукане чакаш”. И там те чака твоето психологическо гуру.

Преди време водих един разговор. Там стана дума за какво, къде, как и с кого можем ( и трябва ) да споделяме. И тогава изникна същото митично гуру. “Monsieurs de Barman” и непризнатия му брат - “Дон Шишо Бакшишо”.

Има такива моменти. И в женското, и в мъжкото битие. Не можеш да се оплачеш на никой познат, без да се замислиш за неговата реакция, за неминуемите съвети, повдигнатите неудобни въпроси и разбира се - безмисленото потупване по рамото: “Ще се оправиш!” и недоизказаното “Ама то….”. Ама ако не искаш никой да ти дава акъл? Не бива да си говориш на стената само, нали? А и факта, че според човека и случката ще споделиш с някого нещо те кара нервно да се почесваш зад врата и да се чудиш кой как ще го изтълкува спрямо себе си? Яяяяяя, то стана много сложно. Барманите ( и бакшишите донякъде ) има това професионално изкривяване да слушат, да следят какво им говориш и дълбокомислено да кимат от време на време и най - важното : накрая дават някой култов съвет, който май верен излиза! Или поне уцелва някъде близо около болната точка. Аз … доста се двоумих как да си го обясня това явление. Дали защото контактуваш хора в обстановка, в която никой близък или познат не може да си ги представи? Ами огорчен след поредната интрига на работа или гримирайки се след свирката в тоалетната на бара, на път за вкъщи, не е ли такова положение?! Усещат те, преценяват те само с поглед за около минута и малко, виждат те как говориш и ти влизат в ритъм. Колко лесно звучи а как е невъзможно всъщност! Днес, на път за “Младост” ми обясниха как за три минути се преценява дали една жена е женена, за пет - дали отива на кафе или секс, и за седем - как се уговаря за секс-сеанс. Разбрах го, даже мога да препиша думите. Ама не мога да го направя. Малката подбробност е, че на бакшиша му говориш така защото е бакшиш. На бармана му обясняваш тези неща, щото седи с кърпата, налива бавно гадната водка и те гледа с поглед на чистачка в гимназията, след като си повърнал снощният шнапс. И те разбира, ама там зад бара. И без да е обвързан с провалите ти да изградиш един качествен герой на ДОТа, да влезеш в съюз с тъщата, да си КАПО на всичките си авери или брата - близнак на Роко Силфреди, да ти каже: “Копеле, не си прав - жената не е само за свирки ( или мъжът ти не е само да ти снася пари всяка сутрин! )”. И ти да се замислиш после…
Всеки има нужда ей така да избяга и да проведе един сеанс с този случаен психиатър, и да чуе един непринуден коментар. И да се замисли…

“Седя и старея” Петър Ванев - Pierrot 2008

Четох едно интервю на Нико Тупарев, в което той определя идващото поколение като беззъбо. Не е първият, надали ще е и последният. Само, че стана поредният, а това на мен ми е достатъчно. Какво толкова му е на новото поколение и какъв му е проблема с нас?! Григор за втори път споменава за това с удивителна търпимост, въпреки, че първосигналната аларма на децата - блогъри работи безотказно. Непрекъснато се говори за децата, учениците и студентите, колко са били глупави и недоучени, как в домовете не се възпитават на нищо и елементарното добро въпитание им е чуждо като ДНК-то на земноводно на Марс. Да де, но така са говорили и нашите родители за нас и нашите набори. Дали всъщност?

Преход между поколенията се осъществява на няколко нива - информационен, технологичен и културен. Най - общо де! Информационен - начини за добиване и обработване на информацията, и отпадане или изграждане на нови предразсъдъци при анализирането на вече придобитата информация. Технологичен - радиото и видеото, и стига толкова примери. Културен. Точка. Последното ( като математик - лайк ) е сбор от първите две, плюс тайна съставка. Културният преход никога няма да се хареса на отиващото си поколение и никога няма да бъде разбрано от идващото. Това е факт. Но в един момент, когато елементарни факти и събития станат мистика за учениците, когато правото е право само защото е право ( а не седнало - игра да думи ) за кандидат-студентите, а 12-годишните пикли в тролея си говорят за пишки, то преходът губи своят нормален смисъл, и остъпва място на един прост въпрос - “След мен какво? Потоп?”. Всяко следващо поколение се кланя на някаква си негова идеология, има някаква линия на поведение и преследва негови си мечти. Ама това следващото преследва като бясно идеята “Да си хай-тек и да си гъзе.” Винаги следва да има нещо съзидателно в идеите на хората, ама идващите след нас са деструктивни хорица. В бъдещето, в България, семействата са щели да станат по западен тертип - машинално работене и отглеждане на деца. А сега как е? Немашинално? Имал съм толкова брутални сцени с ученици и техните родители, че просто не ми се говори. И то не от постъпките на децата! И аз съм бил тинейджър, и съм палил гуми и съм чупил прозорци, и съм псувал и бягал от разгневени продавачи. О да! Но родителите ми не отричаха това ми поведение, те се стараеха да ме предпазят от вредните му изпарения и да ми покажат гнусните грешки на ежедневието. А сегашните родители стимулират децата да са своенравни и необразовани тапири. С едно - единствено нещо ( това е като рекламата на бат, Джони “Крачещият” Уокър ! ) - с пасивност и страх от последиците! Мълчат, за да не стане по - зле. Ей, ама като те е страх да й беше свършил на циците бе тъпак! Работата била важна! Да бе. Сегашният преход няма да е преход, ама ще е подлез. От едно търсещо общество със скритото наследство на комунистическата идеология, ще видим едно геъмърско и високо технологично поколение, което ще срича и пише супер грозно с химикал. Което ще го вдига само след три шота, и ще ходи на театър за да се хвали, че е видяло на живо Алекс Сърчаджиева. Последващото поколение ще е това, което ще избяга от този отрицателен стереотип и ще търси самоусъвършенстване. Защото лапетата след нас са всичко друго, но не и обещаващи.

А ти какво ще го направиш? А освен, че ти пука, дали имаш представа за какво става дума или просто ти е през оная работа? И ти ще станеш дядо, О!, велики покорителя на дансинга на Син Сити! А тогава?

Image Source: От`де да знам, ама си тича със статията!

Говорейки през годините минаваш през няколко периода на изразяването. Като дете си по детски тъпо и неподправено директен. Като юноша ( ха-ха, мръсна българска дума, която незнайно защо никой не употребява! ) започваш да мислиш само за чукане и бира, и съответно говориш само за това ( дори като описваш митохондриите и същевременно режеш пищова за класното по история пак си мислиш за свирката в събота вечер от Николетка от Б-клас ). Като студент почваш да говориш научно, да разсъждаваш с бутилка празна Каменица ( честно, и мъжете понякога не знаем защо… ), редиш трудни слова и то за една тройка. После брат ми… После е истината.

Аз бях болен психопат, който виждаше във всяко действие задна умисъл, разни заговори и интриги ми се плетяха в главата и аз се сърдех на дружките, че не са ме разбирали и странят от мен ( един път на центъра в Русе ме заливаха с вода и пяха за някаква анатема или нещо подобно…). После взех да уча. Там бях сам - няма мама, няма тате, няма батко и кака да ти обяснят смилаемо на другите действията, и аз почнах сам да ги тълкувам. Почнах и да говоря така - като другите. После срещнах жената на живота ми. И тогава си е*а мамата! Съобразяването с другият у дома е нещо невероятно сложно за моята скромна същност, и съответно това намираше проявление в думите ми. После идват и колегите на работа - десетки индивидуалности, с които да се съобразяваш и към които да се нагаждаш. Много хора покрай работата и приятелите - там трябва да внимаваш как говориш и преценявах думите си пред всеки, за да не се получи развален телефон или недоразумение. Накрая стигнах до един извод ( Гелката и Пацата да си поръчат по една бира, по дяволите! Аз черпя! ) - няма файда да се правиш пред другите на друг. И почнах да си говоря ачик-ачик ( баси дивият селски израз, ама много ме кефи..). Не ми изнася - казвам го. Супер ми харесва - споделям го. Не разбирам - питам, защото са ме учили, че с питане до Царско село се стига ( или друго беше?! ) Смятам, че знам за какво става дума - ами обяснявам си го, пък те другите може и да са непросветени, знаеш ли. Колко повече одъртявам ( на фона на моите години и моите прозрения, Аристотел или Мефистотел - абе накратко Тотел!, си е направо пенсия грохнала.), толкова повече съм директен и неподправен в приказките си, толкова повече се стремя да не оставям диря недоизказаност и съмнения зад мен. Директен, пък главата ми нали е здрава? ( Разбира се, тук не включвам някои случаи, в които се налага да намажеш истината с конфитюр от смокиня, да го поднесеш с препечена филийка с черен хайвер и маргарин, или други подобни… )

Да си директен няма нищо общо с това да си неподправено глупав, нито пък да си импулсивен като теле пред майка си ( или американски бизон пред железница ), или пък - да си болезнено искрен. Да си директен включва в себе си чисто сърце, разумен адреналин, и преценена и добронамерена прямота. И любовта, и приказката на маса, и жупелът са по - сладки. Аз се опитвам да не забърквам всеки пък човен от думи с объркани алхимични формули, а да съм си аз - точен и ясен. Не винаги добър, но Аз… Не спирам да се опитвам. Прямотата е правилният път, който заобиколен от гъсти лиани от болка и неразбиране, води до вътрешна хармония и осъзнаване на себе си. А искрен ли си със себе си, то значи може да си искрен и с другите…

“Оградата на държавността” Петър Ванев - Pierrot 2008

Много, ама много се изприказва за сигурността тези дни. Нейните проявления, злоупотреба с нея и начини за протестиране. Ама нищо лошо няма в протестите! Напротив! Само, че всичко тези дни е адски субективно и едностранно, което остава един доста горчив вкус на изречените хиляди слова и изхабеното електронно мастило. Какво имам в предвид ли?

Ами С.С.С. са трите теми, на които 90% от хората с невероятен плам ръсят коментари, критикуват, показвайки невероятна зрялост и неподозиран опит, и…безгранична липса на толерантност и разбиране към най - малкият намек за техните собствени С.С.С. А да, прощавайте - Секс.Семейство.Сигурност. Личната Света Тройца! Хубаво е да имаш мнение, но не е хубаво то да носи личностно недоверие, примесено с липса на разбиране на материята и объркано с липса на качествено контра-предложение. За която и да е от трите теми. Носи се обществена приказка, че който много говори за секс, го е правил за последно когато Лили Иванова е била на 16 - демек шейсетте на 19 век. Който дава тежки и остроумни съвети за добро и сплотено семейство, рядко дава пример със себе си - нали се сещате защо? А който критикува обществена сигурност, действия на държавни органи, политиката на някого и международни спогодби например, най - вероятно даже не е наясно кой за какво участва в това, което критикува. Активните либерални кампании са добро нещо, но кагато са подплатени с алтернативни предложения, постигащи конкретната и целена обществено - полезна цел, а не когато само акумулират обществен гняв и създават някакво мнение.

В 21 Век, в който хората светът е все по - малък, хората все по - близо и по - информирани, социалните групи - все по - значими като ресурс и активност, държавите навсякъде правят нещо напълно резонно, а именно да пристъпват в крак със съвремието в преследване на целта, с която са създадени. А тя е една, и много ясна - да управлява обществото, ръководейки неговите действия с леки насочвания в (не)винаги правилната посока, и да знае какво се случва с нея. Простичко е Санчо. Ролята на гражданите, е когато държавата бръкне надълбоко да скокнат, да надигнат глас и да си потърсят правата. Като покажат на държавата, че това не става така. Да покажат, че те имат знания и възможности, които държавата не взема впредвид и не се съобразява с тях. Да намерят общ изход от ситуацията, който да е в полза и на двете страни. Даже и на третата страна - делегата на мача няма да пише доклад с нарушения Но когато този диалог потъне в посредственост, изписват се повече популистки отколкото смислени слова, и присъединените са повече на площада защото “срещу държавата винаги е готино”, а не защото има смисъл, то става тъпо, и те кара да обърнеш страницата на вестника, издухвайки леко дима от цигарата… И да се зачудиш на тези дето много знаят за една от С.С.С., и го наемат за експерт-съветник в някоя частна фирма и му плащат само това да прави дали още така ще говори…Или поне ще знае за какво става въпрос. И се замислям дали гражданите, критикувайки гласа по радиото ( тоест държавата ) си дават сметка как те биха постъпили на тяхно място?

Снимка: “Женско натякване!” Петър Ванев - Pierrot 2008

Женското в спора, който водя сам със себе си в този блог, относно разни черти на характерите на двата пола, взе да надделява. А като мъж не бива да го допусна, и затова при настояш резултат 1,5 на - 0,5 съвсем тенденциозно ще вкарам точка и половина за моят отбор. Даже мислех да са две, ама ще е много грубо. Колкото и да Ви обичам жени, в този лош филм, който ще разкажа долу, вие сте главната фигура. Няма нужда да ми благорадите.

Когато една жена свърши нещо, в 99 % от случаите тя търси коментар, похвала и въобще мнение за това. Женската природа включва апликацията “Оцени ме”, разбира се - не в чисто комерсиалният смисъл. Женската същност в много от случайте се нуждае от чуждо одобрение, приятелско разбиране или дори завистливи погледи над яката на палтото, за да съществува. Но ако това е жената, то за МъжО това не важи. Ние правим същите 99 % от нещата защото трябва. Ние не търсим мнението на другите за неща, за които знаем как стават. Както и не ги питаме дали “е станало готинко?”. Ние приемаме градивната критика трудно, но за сметка на това - качествено. Разбира се, тук изключвам всички метросексуални грешки на социума. Те просто … не са мъже. Или са женският еквивалент на оживял плакат за мокри сънища. А каква е връзката между двата пола след изпълнената задача?

По подразбиране жената търси оценка нали ( това вече го написах, повтарям се ), а мъжа - нищо. Ама не е така точно ( тук навлизам в малко езиково-речитативна шизофрения, ама ще се оправя )! Какво имам впредвид ли? Ами жената иска да е постоянно коментирана и нейните действия да се забелязват. Много малко жени не са такива в голяма част от времето си. ( Преди да кажеш “Не, муци, аз не съм такава” си дръпни от пинаколадата… ) Такива са си. И това се натяква ежеминутно. От най - елементарно измиване на чинии, през скъсената с два микрона прическа, до новата блузка. Но това, както вече споменах си е типично женско, а типично мъжка грешка е, че не сме свикнали да го забелязваме и Отбелязваме. А при нас? Мъжете страшно рядко имаме нужда от похвала. Затова тя трябва да е качествена и точна. Съдържателна. Не - “Мали колко добре си измил мивката! Ша ти пусна една лапа зад дюкяна!”, а нещо от типа на “По този начин е най - добре да са разполжени нещата по балкона”. Много е проста. Чисто мъжка похвала! Мъжът си е свършил мъжката работа, и спокойно носи на критика до следващият такъв момент. От нас се очаква когато трябва да сме там, а не навсякъде. Затова повечето wallpapers са на жени. Може цял ден да пия бира и да лющя табла с приятели, ама като седна да правя нещо си го правя. И тогава е момента, когато една жена следва да направи малък, тъничък и скромен комплимент ( описах го като мъжки полов орган, ама найсе ) и да съхрани желанието на мъжа да бъде мъж. Но неeе! Това е момента, в който жената казва “Тъй и тъй си станал, я пусни една прахосмукачка, изтъркай си ръкавите на потника, etc”, “Видя ли, че като те накарам можеш?” и други подобни съзидателни словосъчетания. Реплики, които директно биха отказали и най - закоравелият каубой да се прави повече пред тази жена на мъж. Защо, вместо да похвали, една жена изтрелва малка и фина стреличка, от която кипва кръвта? Ама така кипва, че чак смъди. Кумата ми беше ( и сигур’ е още ) такава - ако те хвали ще е насила, ако те плюе ще е от сърце. Не бива така. Такива жени вън… Ако има нещо по - лошо от “Прелъстена и изоставена”, то това е “Недооценен”. Една проста похвала, когато и както трябва. Просто нали?

Снимка: “Лудост” Петър Ванев - Pierrot 2008

Трудно се вземат решения, които знаеш, че е почти невъзможно да следваш неостъпчиво и да предпазиш от вълната случайности. Трудно се спазват обещания, които са взети под силно емоционално въздействие - почти като да обещаеш да не пипаш щерката на местният КапоДиТутиКапи, докато той нежно смазва старата ти Фиеста на една преса в една морга. Обаче, когато се опитваш да си разсъдлив човек, преди да обещаеш такова нещо, и направиш нещо подобно на каквото направих аз - отидох с брат ми на “Халбите” на по едно шкембе с бира, и видиш в перспектива положителните черти на едно такова обещание е вече едно на нула в твоя полза.

Обещах си да не викам. Освен ако не стрелят по мен, вкарам гол на Wembley Stadion, или след като оставя потна и изтощена Жизел Бюндхен на сутринта. Иначе не.

Дори и малкото висок тон - дори и сам в колата насред Орлов е вредно ( днес на два пъти! ), е вредна. Знам, че изкарването на агресията посредством викане е практикуван и предписван метод, но защо трябва да се стига до там? За мен викането по какъвто и да е повод освен горепосочените е просто вербален метод да покажеш, че капака на чайника вече е под масата. И какво се получава? Водата кипва, олива яко и въобще става мазало. Опитвам се насериозно от доста време да съм дипломатичен и разбиращ, и определено има ефект. Следващата стъпка ( тези ъпдейти, ей!…. ) ще бъде да си махна инсталационният пакет на “Висок, груб и неучтив тон” от мен. Писна ми да си хабя нервите за този дето даже не духа, да си мисля, че като говориш по високо на някого ще му направи впечатление. Едниствено, което се получава е да отвориш, пардон - да затвориш един разговор с гръм и трясък, или още по - лошо: да вземе да ти отвърне този някой, и тогава се получава едно голямо Абсолютно Нищо. Агресията поражда агресия, а снощи след много текили стигнах до извода, че каквото си поръчаш - такова трябва да изпиеш. Затова няма да викам повече. Нито на онзи, който ме засича на 4-ти километър с бясната тунингована пернишка гордост, нито на бюрократичните простотии, на заспалата гъсчица, която са я наели за сервитьорка по погрешка ( и ми донесе шкембето студено, баси! ), нито на случайно изпуснати глупости от някой познат или пък още повече - на близък. Спокойно - като външен министър на преговори. Това е решението. Това е обещанието ми. Досега ако съм го прилагал в 50 % от времето си, сега ще искам да е на 100. Викайки казваме неща, които не мислим и не чуваме неща, които трябва. А не трябва…

Вече ще говоря бавно, тихо и спокойно. Ще се обяснявам като петокласник ако трябва, агрументи винаги има - трябва за знаеш къде да ги търсиш. Няма да причинявам ядове и болка с пискливото си гласченце, а ще се замисля що се стига до там да ми се вика. На гнусните драйвъри с противните си мачовски изпълнения ще им пожелая видовден - да засекат бус със сръбският младежки национален отбор по бокс например. А на бавноразвиващата се сервитьорка ще й говоря бавно, все едно тя е последният човек който би ми направил впечателние. Пък да видим какво ще стане….

Снимка: ПлощадЪТ “Гарибалди” ( той само ако знаеше…)

Петър Ванев - Pierrot 2008

Яна преди време публикува един материал, заимствам заглавието от нея :), и сега е времето да го продължа с мои мисли по темата.

Някъде доста назад във времето, българите сме искали насъщния, преследвали сме безспирно целта и сме я достигали. А сега искаме най - доброто, преследваме го по документи и никога не го достигаме. Разликата се вижда нали? Няма нужда да се подчертава. Какво за толкова време се е променило и от неспирни мечтатели с развени по черноморският бряг коси, сме се превърнали в стенещи под хълмовете на Витоша мръзнещи гратисчии? Кое пречи на повечето хора да са достатъчно уверени да поемат по тясната пътека и да преследват целите си, а не да се кютат в ъгъла и да гонят далаверката, при която се прецакват ( като например да сключиш гражданска с бонус три литра бензин, и после да се сетиш, че караш дизел…)? Въпросът е в една ценностна система, критериите за изграждането й и прилагането й. Ако твоята ценностна система е втора употреба, то ти никога няма да бъдеш първа категория. Няма как да стане номера.

Винаги се чуват в ефира едни такива приказки - “На Запад е по - добре, защото…”, след което се изброяват рояк причини. Добре де. Ами то същите неща ги има и тук, просто трябва да си протегнеш ръчичката и да ги вземеш. Българите, освен, че сме черногледи, сме и мързеливи и елементарни в желанията си. Или поне “Масата”. Тя “Масата” винаги го отнася, ама това е друг въпрос. Нещата около нас се случват и се иска от нас да проявим достатъчно воля и желание да се включим в някой епизод. Дали като статисти или участници, важно е участието. Кубертен го е казал. Само, че нееее - защо да ни е трудно, като може да е и мъчително за сметка на това? До една държавите от Г-”нещо си”, са там защото а:) искат да са там, б:) знаят как да го постигнат и в:) правят го. Тоест, те искат, могат и са сред най - добрите. Ама ние искаме да сме там, не можем и се сърдим, че не сме сред най - добрите. С разширяването на достъпа до информация сънародника започна малко по - малко да попива освен звезден прах и музикални вкусове, и малко манталитет. Започна да цени качеството, за сметка на количеството. И започна да го иска. Но когато се наложи да се потруди за да получи “Първо качество” продукт той бие отбой. Защото не е свикнал. Социализмът е научил по - големите на едно: да чакат на готово, а по - големите са научили по - младите, че “колкото и да се бъхтиш, оня с S-класата ще резне жената на живота ти преди теб”. Въобще много хора чакат някой друг да им съдейства да стане нещо, някой друг да провери първо, някой друг да пробва…Въобще, “Масата” седи и чака някой друг да мине преди нея. Ами то и със жените ще е така - някой друг ще ти я “мине” и ти ще гледаш като стар файтонджия такси… Чекиджии. Така си е - или искаш да знаеш как стават нещата, или ще се учиш цял живот как се кани момиче на среща например. Няма място за порнография! Или искаме или си мислим, че знаем. Точка.

Ако аз искам нещо, колкото и да ми е трудно поне ще потърся за възможни варианти да го постигна. А иначе, ще знам, че колкото и да искам нещо, някой преди мен ще го е пробвал и аз ще купя втора ръка продукт. Ще съм закъснял на пазара. Или ще съм от евтиният продукт. Баси алтернативата!

Чиста проба нарцисизъм! Петър Ванев - Pierrot 2008

Правилата на Майк:
1. Посочвам идеята, посочвам посочилият ме, посочвам албумите (които бих взел на самотен остров с вечноживи батерии) - 7 на брой и предизвиквам. Значи:
2. Мястото, където се роди острова.
3. Владислав Димчев
4. За албумите:
Ще ходя до този остров. На острова на мъченията - музика без ток ( Майк - онова за батериите и годините живот не го вярвам брат! ). Все едно съм с тир “Cohiba” и нямам огънче. НО! Тъй като музиката живее в мен ( по един или друг начин, наблюдаващите ми лекари не са сигурни ) докато я слушам, то хубав OST на хубав филм е нещо, на което няма да спра се радвам. Там намирам образа, който искам да стана днес докато си насапунисвам главата сутринта в банята. Въобще, всеки търси и намира себе си в музиката. А аз? Значи - филми, музика, образи и действия. И аз там някъде…
1.”Mambo Kings” - Много страст, много мъжко, много истинско. Много Куба.
2.”Pulp Fiction” - Добрата и лошата страна. И жената по средата. Тарантино.
3.”Blood Diamond” - … стенещи във воят си африкански ритми. Инстински филм.
4.”Brave Heart” - Шотландия. Дойстонство. Лидер. The Bad Guy. Тя. На фона на голи мъжки задници на голото поле - яка философия!
5.”Gladiator” - И сам войнът е войн, ама без подкрепа си е умрял такъв.
6.”Akira” - Лудост. Техносветлини. Приятели. Tokyo by night.
7.”Ally McBeal” - Жива. Забавна. Като леко смигаща руса проститутка на края на бара в задимен диплотически клуб - Винаги има цел!
8.”Fighting Temptation” - без захарта. Нахаканият плейбой и стъпилата на земята жена. И госпъл. Hallelujah!

5. Предизвиканите ( Майк, хайде да са поканените? Като поканиш повече хора на този остров, ще стане Mike Ramm`s Ibiza Party? ) - едни достатъчно интелигентни и интересни хора, в чийто блогове не се среща много музика - този остров също

- Петър Стойков a.k.a. Longlanlon; - The True Life Idiotlogy a.k.a. Mindbolt; - Един личен и питащ поглед към скапаният глобус и Тихомир Димитров.

Снимка: Петър Ванев -Pierrot 2008

Суперневрозно кюфте съм по принцип, да - кофти ми е, нещо. Изключително емоционален, граничещ с хлапе, току що влязъл на Секс Феста с фалшива лична карта. Притеснителен съм доста над нормалното, ама ми личи като на негър шоколадово леке. Имам ясни приоритети в едни неясни дни. Обичам силно. Друго важно: влагам адски много в едни приятелски отношения. Много. Това бе кратък опит за биография. А защо я пиша ли? Ами защото ми дойде вълната. Нали знаете - като се натрупат поредни емоционални вълни с висок интензитет на една и съща тема се получава нещо. В моя случаи - публикация.
За мен има няколко момента в едни “приятелски” отношения, където си проличава кой - кой е. Дали си “Беглецът” на Амнистия или лирическият герой в “We can win the race” на Modern Talking.
Нуждата.
Според мен един приятел няма да чака никога да му поискаш нещо - дали хамалска работа, съвет или учебника по Социология. Той понеже те познава, ще сподели с теб, че мисли, че имаш нужда от нещо. И ще ти го предложи, без да те пита дали може. Ти ако сакаш. Той достатъчно добре те познава, за да предположи че има нещо от което се нуждаеш. Другата страна на нуждата - приятелят ти няма да се оправдае с “Що не се обаждаш бе?”, а ще предположи “Ти сигурно още си махмурлия?”. Добрият приятел е градивен критик, а не деструктивен зрител. Приятелят ти има нужда от теб, както и ти имаш нужда от него.
Семейството.
Ти знаеш кога на сестрьонката на авера й идва, а той знае на брат’чеда ти проблемите с антивирусната ( НОД32 - как да няма проблеми?! ). Приятелят ти е част от семейството ти, те го познават и той ги познава. Самият той - ако например го поканиш за кум, следва да се чувства достатъчно близък и да е болезнено искрен с теб. А ако ти е кум следва да те зачита, уважава и помага, а не да се крие зад нечии рус перчем като лада петица зад новата хикс петица. Той трябва да ти е болезнено близък и да изпитва почти родителска обич като ти бие шамари след поредното омазване с бира, ликьор и изветряла кола. Той трябва да знае какво става у вас за да е истински приятел, иначе ще е добър партньор на канаста събота вечер.
Момента с бирата на пейката.
Раздумката с другарчето е най - пълноценно изживяното време, след секса на абитуриенстката и боят на 15.09 девети клас в двора. Тогава можеш да споделиш защо не ти пускат дупе-любов, защо не можеш да спреш да се предоверяваш на хората и да им помагаш, или още по - лошо: решил си да минеш на Internet Explorer. С приятелят е редно да изживееш времето, а не да го губите заедно. Той не трябва да те разбира, а да иска да те разбере. Може и да гледате как русата бимба се опитва да паркира “Фиеста”-та и да мълчите дълбокомислено. Въобще това е времето, когато можеш да си го излееш и да знаеш, че ще ти мине. Знаеш, че ще те изслушат и разберат. Знаеш, че имаш другар насреща.
За предразсъдъците:
Това горното са случайни редове. Безсмислени. Всичко е въпрос на усещане. Въобще… приятелят ти трябва да се чувства такъв за да го мислиш ти за приятел. Приятелят ти трябва да е искрен за да е прав. Приятелят ти като ти стане кум не ти става любовница. Ти не си трошиш главата с грешни мисли какво ли е искал да каже. Не трябва да се криете, щото ще се хванете. Не бива да има неизказани неща и излишни вътрешни дилеми. Премълчаното се чува най - силно, а вътрешните дилеми валят като шотландска градушка. Или сте приятели или не сте. Или гледате в една посока или не. Просто е…