Из думите на един мим…

“Да си част от впряга наречен брак” Петър Ванев - Pierrot 2008

Канех се да пиша няколко реда, когато приеха измененията в Семейният кодекс и особено онази част за “съвместното съжителство”, но поради чисто юридически причини не го направих. Просто не бях убеден доколко аз тълкувам материя, която от една страна не съм практикувал, и от друга - че просто не бях напълно убеден в правотата на взетите законодателни промени, тъй като за мен семейството е люлка на живота, спокойствието, развитието и щастието, и узаконяването на “липсата на брак” ми бе странна. След това се появиха поредните дискусии, свъзрани с това - но вяло някак си. После Ганчо Русев написа една убийствена статия за хомосексуалистите, брака и осиновяването и от дискусията там в мен се породиха още няколко неща за изказване. Е, дойде им времето да ги напиша. Ще се радвам да получа и Вашата оценка за изложеното от мен. И не се плаша от минуси, стига да сочат към плюс.

Нека изясним “семейство” що значи. Общоприето е в психологията, че семейството е основана на брака или кръвно родство малка група, чиито членове са свързани с отношения на взаимна грижа, помощ, отговорност и общо битие. Това е базата от доста време, и в нея например никъде не се изключва хомосексуалните двойки да се “сватосват”. Но от известните видове семейства, най-разпространеният такъв - “нуклеарното” ( или ядреният ) тип семейство се характеризира с 8 типа семейни роли - мъж и жена ( съпрузи един за друг ), баща и майка ( родители за децата ), деца ( за родителите си ) и сиблинги ( един за друг ). Тук се вижда, че така разпределени ролите показват защо ТОВА значи семейство и ТОВА е в основата на хармонично развитие на обществото. При Ганчо бе изведено заключението, че нормалните семейства не са гарант за нормално поколение, което е вярно, защото такъв гарант не е възможно да съществува. Развитието на децата се основава на родители, които искат детото им да се развива, информират се как може да стане това и се стараят да го правят. Защото всеки ( или почти ) иска детето му да успее. Разпадът на семейството като такова е абсолютно нормално на фона на видоизменянето на самата представа в обществото за него - през род, групово семейство, семейство от двойки, патриархално семейство, моногамно семейство и настоящият матриархат. Лошото според мен е, че на жената, на която е отредено биологически да е репродуктивната единица на биологичният вид “хомо еректус”, не й се правят деца а кариера, което просто води до разпад. А сега, вместо да се положат усилия да се стимулират хората да укрепят обществото като сключват брак, като си говорят и правят секс ( 99% от разводите започват с премълчани истини и пропуснатото чукане ), да се стимулират да правят деца и да се образоват, за да отгледат едни работоспособни и интелигентни бъдещи членове на това общество, държавата признава, че брака го няма, а има “съвместно съжителство”. Да има го “де факто”, но защо “де юре”? Работата на законите е да върви с крак със съвремието и да не изпуска нещата извън контрол. Една от причините според мен хората да избират да не сключват брак е именно свободата и агрегатното състояние на независимост, а принуждавайки ги да обявават този си факт на съжителстване и слагайки законови рамки се унищожава разликата с брака. Не напълно разбира се, но в основата си. Което не ме прави привърженик на този вид съжителстване, просто уважавам чуждото мнение.

Според мен съвремието се приема от една група хора като време, когато жената отлита свободна ( била ли е вързана ? ), децата са нещо, което трябва да се развива, но “почти” ( тоест има съпричастност, но няма качествени действия ), а мъжът трябва да се бори да си върне това, което му е отнето ( кое? ракията и салата?! ). Това са абсолютни простотии. Колкото повече информация имаме, толкова по-страхливи ставаме да не объркаме нещо и не предприемаме нищо. Колкото повече се поблазним от парите и блясъкът на живота, толкова повече преставаме да живеем, а имитираме. Аз съм привърженик на брака. Привърженик съм да работя и да ми е гадно, но да има защо. Не бива да се забравя, че “брак” произлиза от църковно-славянското “боркь”, което значи “взимам”, а “съпруг” и “съпруга” значат “впряг”. Хората са го измислили - не е леко. Остава в мен убеждението, че се бяга от това задължение…

GaN-калпазан ( ама има рима друже, извинявай, не се сдържах… ) ме покани на една игра. Имаме различно мнение принципно по въпроса - аз съм “за” такива игри, тъй като за мен е полезно за самата блогосфера. Четох, че тази игри са измислени за да се наливат линкове към блоговете, което лично мен не ме вълнува. По ми е интересно да видя примерно кой какво чете, и това ме привлече в тази игра. Стига да не се прекалява, аз съм за. Значи сега ме призоваха да споделя нещо за библиотечката, или поне скорошните попълнения в нея. Ето:
Три книги прочетени наскоро:
1.Валентин Фъртунов - “Vox Dei” : взех си я с очакване за хубав български криминален роман, но май ми идва прекалено български.
2.Тери Пратчет - “Тъмната страна на слънцето” : намерих я на една тараба на “Плиска”, а никога не я бях виждал даже. Не я четох така лесно, затова може би ще се наложи нов прочит. Не ми е като другите.
3.Джефри Арчър - “Синовете на съдбата” : много силно написана книга, само, че сюжетът за подобен роман е прекалено накъсан и се налага да се връщаш да видиш за кои герои става дума.
Кои три книги си купих наскоро:
1.Пол Зюсман - “Изгубената армия на Камбиз” : има идея в книгата и те държи до края, без да претендира за супер качество. От любимите ми приключенски книги, има нещо в стил “Индиана Джоунс”…
2.Кристофър Найт и Робърт Ломас - “Ключът на Хирам” : историческо разследване с много препратки към исторически източвици и случки, също невероятно любима тема.
3.Alexis de Tocqueville - “Democracy in America and two essays on America” : по предварителна информация това е настолна книга на всеки политик в Щатите, подобно на Кисинджър и негова “Дипломация”, само че много по-рано. Парадокс е, че авторът е французин, и това може би му придава една странична опорна точка при писането. Много ценена там книга, което я прави своего рода интересна и тук - каквито и да са американците, това е сериозна литература…
Кои три книги бих препрочел: ( което бе редно да е “Кои книги би си купил”, но това е друга тема..)
1.Александър Литвиненко - “Взривяването на Русия” : четох, но имах чувството, че нещо не съм разбрал. Геополитически анализ, документални сценки. Не съм я дочел, затова я слагам тук…
2.Елизабет Костова - “Историкът” : с огромно удоволствие бих я изчел отново, и ще го направя. Изключително пътешествие из Балканите в търсене и чоплене на историята, и фактите. Показва изключително познание на манталитет, традиции и ценности на народите. Самата тя има връзка с България.
3. Стефан Цанев - “Български хроники” : според мен е задължително четиво, от една страна защото е супер леко и се минава много бързо, от друга - защото в невероятната ирония и чувство за хумор на автора, прозира съжаление, че не познаваме историята си, и той се стреми да поправи тази грешка…
А прехвърлянето на топката? Ами…Мария Василева a.k.a. apiеceofme, Таня Джекова a.k.a. K.I.S.S. и Филип Стоянов a.k.a. inj. Интелигентни хора са, и ако не се сърдят, че ги включвам в подобни занимания, ще се получи интересно четиво и при тримата.

За първи път някой други пише тук и това е малкият ми брат Кристиян. Завършва психология в НБУ и една вечер ми прати едно есе. Написа ми “Чети колко думи могат да се напишат за едно нищо…”. Четох, хареса ми много и решихме да го споделим с вас. Стилът му е тежък малко, но за сметка на това интересен Приятно четене!

То не е много малко, нито е много голямо. Думата нищо е силна сама по себе си. Тя “тежи” повече от малко и много и затова е голяма, дори когато е много. Защо трябва да има нищо? Винаги има неща, за които се знае, че са направени от много неща. Някои само от едно нещо. Атома е най-малкото нещо, нали? А какво е нищото? Никой не е виждал нищо. Следователно не е имало умни хора да изследват това неъсществуващо нищо. Не е излишно и смятам за интересно, когато придавам образ на думата нищо. По този начин я правя нещо малко повече от иначе абстрактното й естество.

Ако към червеното прибавя нищо то пак остава червено. Ако върху масата сложо нищо, пак си остава една празна маса. Затова мога най-съвестно да сложа на гърба на тази моя любима дума цифричката нула. Нулата, за жалост няма пустата тежест на нищото, но като че ли най-пасва. Всяко едно друго число би било нещо, стига да назовем какво. Нулата… тя е просто нищо. Ако поискаш в магазин нула кило краставици, ще си останеш с мерака и тъпия поглед от страна на магазинерката. Ако преброиш нула лицеви опори, тялото ти никога няма да разбере “що е то движение?”. Нулата и нищото - като че ли са създадени един за друг! Едното обаче има придадено важно значение, то създава баланс, а другото… то просто не съществува.

Нека разгледам фразата “Нищо не правя!”. Поради граматическата специфика на българския език, подобно на “Нищо не гледам!”, няма как изрeчението “Правя нищо!” да звучи смислено и следователно - да е правилно. Защо? Защото както споменах, не съществува “нищо”, нито като предмет, нито действие, нито като описателно допълнение или просто прилагателно название. Следователно здравия разум следва неговото естествено отрицание. Но защо тогава “Аз не правя нищо!” е по-различно от “Аз нищо не правя!”

Човек формулира мисли, движения, сложни процеси на комуникация или взаимодействие с околната среда, гради опит и съставя обем ( понякога малък, понякога голям ) от използвано време за да осмисли съществуването си, дори без той самия да го желае - феномена е неизбежен! Всеки момент, всяка секунда, всяка стъпка, всяка глътка въздух следва своя естествен ход на продиктуван смиисъл и значение. Тогава къде намира елемента “нищо” място из пищната ни градина от замисъл? Едва ли ние хората, сме измислили тази странна яма от нематериална празнина, която в своето естество би изплашила всяко едно живо създание и би била заплаха за всяка нежива материя. Ако света около нас, този който виждаме, чуваме, помирисвиаме и усещаме е сложен комплекс от неща, за повечето от които знаем дори повече от колкото бихме искали, има ли някъде там, скрит от нашето съществуване сложен комплекс, една дори малка съвкупност от нищо, която да оправдае смисъла на този фундаментален мит ?

Нищото е неизвестно. Никой не го е виждал, никой не е чувал за него. То живее в страната Никъде и се крие ( или по-скоро ние от него ). Като неизвестно е нормално Съзнателното да се страхува от него и да го избягва. Ако всичко до тук ти се струва глупаво, може би е защото си казваш: “Как може някой да изпише толкова за нещо, което няма никакъв смисъл!” И сигурно си прав… за себе си. Замисли се. Защо хората се страхуват от смъртта? Сигурно защото тя е неизвестна. Може би защото няма никой, който да се е върнал от нея за да разкаже. Но тя е важна, не просто защото слага край на живот - знае се, че нея просто я има. Придаваме значение на неща, от които не разбираме нищо за да си мислим, че сме повече от едно просто нещо, без да осъзнаваме силата на празнината която създаваме, разпръсквайки Нищо навсякъде. А то е заразно. И погубва като вирус други нематериални и абстрактни чудеса, запленяващи нашето съществуване - надежда, утеха… любов.

Ако нещото е плюса , то нищото със сигурност би било минуса. Нищото разгражда. Оръжието му е невидимо, но то е винаги там и се храни от други минуси и целта му е да стане колкото се може по-голям и смислен минус. Смислен. И както ние даваме смисъл на нещата, в които ние влагаме малкото ни подарено време, така даваме смисъл и на нищото, за да сложим в баланс нематериалната обвивка на нашето съществуване.

Всичко трябва да бъде премерено, нали ? Всичко трябва да има своята значима, но равнопоставена тежест. Наречи текста безсмислен и няма да си далеч от истината, защото и аз самия го описвам като такъв, тъй като разсъждавам за нещо без смисъл но със значение. И колко важно е това значение зависи от теб самия, след като прецениш, вглеждайки се в отражението на продукта на своите собствени полюси!

“Безпроблемна едностранна комуникация” Петър Ванев - Pierrot 2008

Имало едно време в едно друго господарство едно щастливо семейство. До него още едно. И си говорели и си споделяли, и се развивали. Но с времето се отчуждили малко по-малко, за да се достигне до сегашната картинка, в която комуникацията е нещо много особено. Просто не всеки иска да чува някой неща, иска да е настрана от някой неща, иска да си има сериозно лично пространство ( нищо, че нещата куцат ). Случват се и такива неща. И аз седя и се чудя как да се държа по-добре с тези въпросните, ако са ти дружки…Пиша това с ясното съзнание, че по този начин помагам на мислите си да се подредят като думичките по тези редове. Може би някой интернет приятел ще седне и между две бири ще даде съвет и сподели опит, който ще уцели в десятката.

Тепърва се сблъсквам с едно особено състояние на духа наречено “брак с дете” при доста от близките ми. Както и при мен, за мое неописуемо щастие. И се получава една странна метаморфоза при отношенията - изместване на центърът им. Тепърва ще си проличава колко сме си близки, тепърва ще се вижда кой колко е голям и щироко скроен като човек, и до колко е способен да носи кръста на родител и приятел. Тепърва просто. Мистиката, касаеща промяната на съзнанието след раждането на първото ти дете не може да се опише според мен. Някой е безкрайно отговорен като скала за приятелите, но свенлив като дете в сенчест ъгъл след раждането на детето си и егоистично свит в рамките на бутилката бира. Други ги удря нещо и от несигурни в себе си и хората около себе си недорасли деца, изригват и се превръщат в един стълб на семействата си. Има и такива които са живели колкото за живота, и за в бъдеще ще са така. Има и такива като мен, които не смеят да си дадат самооценка, не я търсят от други, но се опитват да се държат правилно и отговорно, защото да се държи добре всеки може.

И тук възниква един простичък въпрос - редно ли е да споделяш изцяло и както преди мнението си с другите? Дали това, което мислиш вече не е в разрез с техният нов светоглед? Дали мнението ти по даден въпрос, особено касаещ семейството и децата, няма да се приеме на нож, и от добър приятел да станеш близък враг? Дали можеш да споделиш вижданията си като приятел на приятел така спокойно и премерено, като си сигурен, че няма да обидиш чувствата на другият и ще бъдеш разбран?

От една страна такива съвети са трудно приемливи, защото вече си голям, имаш дом и семейство, което гледаш. Имаш собствена линия на поведение. Ставаш една идея по- отговорен ( уж ) и от тази гледна точка доста по-трудно се приемат нелицеприятни съвети и реплики. Докато преди си можел да кажеш “Баси прав си копеле, ама ме боли хурката, щото сме млади и ще се оправим. Благодаря ти все пак!”, сега е друго. Сега ти споделят, че не изглежда добре как се държиш с детето си или жена си; че нещо си се затворил прекалено; че си се държал супер темерутски онази вечер пред другите семейства…. Не съм се престрашил да кажа част от тези слова. Чудя се дали ще се наканя въобще, защото за жалост има за какво и на кого. Дали моето желание за изграждане на високо ниво на комуникация и споделяне би се разбрала правилно? Доста често съдя, че не всички са така открити и искрени. А ми се иска да говоря за това защото слагаш ли си автоцензура, лека полека започва да ти става навик, и комуникацията отива на кино. Завреш ли се в собственият си свят ще си останеш сам там. Освен, че се чудя дали въобще е удачно и етично да се казват тези неща, си и мисля - дали има смисъл? Дали ще бъда чут…

“Светът не е сив, важното е ние с какъв цвят рисуваме” Петър Ванев - Pierrot 2008

Нали го помните този поздрав, от който ме напушва на смях всеки път като гледам “Разрушителят” със Слай и Уесли Снайпс. Гледах го и тази събота май, или неделя. И пак се смях. Но няма да пиша за смеха ми… Направило ли ви е впечатление обществото, в което се развиваше действието? Един опит да се пресъздаде перфектното такова - подредено, облечено в уважение един към друг, плюс разбира се - тотален контрол. Без последното, първите две ми допадат. И днес с изненада установих при една проява на инфантилност пред мен ( някой биха я нарекли българщина…може и да са прави ), че тя вече е изолиран случай. Подобни прояви намаляват май и ние се приближаваме към онова културно общество …

Ето го и случая значи. Полицейски автомобил с включени буркани и звуков сигнализатор ( да де, сирена ) се движи по трамвайните релси пред Халите ОЧЕВИДНО бързайки за някъде, а полицейските коли не бързат така за понички, повярвайте ми. И насред нищото излиза една пенсионирана ветеранка от кухнята при строежа на моста на Кольо Фичето и се засили да пресича. Позната картинка нали? И най-нагло застана на пътя на патрулката, която спря ( къде ще иде?! ) за да я пусне, а тя им се развика, че карали по релсите видиш ли и били некултурни. Огледах се и ми направи впечатление, че хората не гледат криво към “гадните ченгета” а укорително към бабата. Може е някой да й е направил забележка, но не съм чул. Но се усмихнах - взехме да насочваме критиката си към правилните хора.

И докато се прибирах към нас се замислих за подобни прояви на НЕтипично “българско” държание. Сетих се, че от доста време джигитите по пътищата стават все по-малко например. Изчакваме се, даваме път на пешеходци и завиващи автомобили ( е не винаги, но по мои наблюдения около 1000% по-често от преди, и то не за мен ) и при сложни маневри се намаля и се оглежда за колега-шофьор, който евентуално да не засичаш. Няма ги ежедневните дрифтове по Цариградско от крайна лява в локалното например. Като влизам в магазините все по-често ме посреща усмивка и поздрав. Някой отвръщат на поздрава и усмивката като им правиш път на вратата или просто се разминавате покрай щанда за кремвирши. Не се налага да си всеки ден на РЕП-а за да ти отвърне на поздрава продавача. Абсолютно непозната продавачка в магазин за детски колички нямаше нужда от допълнителен стимул освен моето присъствие в магазина за да ме посрещне добре и да обясни подробно каквото ме интересува. Дамата дори набута производителя, като ми обясни, че по-скъпият продукт има повече рекламации от по-евтиният. Е как да не я похвалиш в книгата за похвали? Символичен, но някакъв жест. Върнах се след седмица за още нещо ( нали не мислите, че ще отида в друг магазин? ) и трите продавачки ме знаеха по име и ме посрещнаха много топло. Четирима полицаи на булеварда до нас бяха направили КПП и спираха яко. Но без слънчеви очила ( а в София пече вече!!! ), с поздрав и говорят учтиво на Вие. И на шофьора на “Туарег”-а и на очуканата пернишка гордост 2-ро поколение. Майстора в сервиза ( първият, който видях ) се държа супер приятелски, обясняваше ми каквото питах, прие ме с желание и се отнесе като хората с проблема ми, въпреки, че чакаха още доста коли. И това за едно жило на газта и 20 лева! Това не са впечатления от днес. Не съм се и напъвал за да си ги спомня дори. Аз се напъвам само по времето на ВЗСБСН ( Великията Запек След Боб С Наденички ), ама това надали Ви интересува… Изпратих едни простичък мейл до “Косимията за защита на потребителите” със сигнал за подвеждаща реклама - звъняха ми три пъти за една седмица за да ми кажат, че е уведомен съда и да ме питат как искам да получа официален отговор! Писах преди време на “Глобул”, че техните сметки не ги слагат в пощенските кутии, а ги мятат на площадката на пода, като им приложих и снимка. Същият ден ми отговориха, че са уведомени съответните отдели за случая, и този месец сметките ни бяха по пощенските кутии! И да се върна на шофьорската тема - една маршрутка преди дни пусна мигач и изчака за да я пусна за да се пристрои.

Разбрахте ли сега каква е връзката между бабата, полицейската кола и “Добрувай Джон Спартан!”? Никога не съм търпял простотията, въпреки, че почти никога не мога персонално да направя за да я санкционирам, но ми е правило впечатление нихилизма на голяма част от другите, които даже не й обръщат внимание. Аз поне му тегля една и не се държа като него. Не съм светец разбира се, но се старая да съм примерен. Щом една такава просташка постъпка ми направи такова впечатление то може би не е толкова сиво около нас? … Дано не греша Добрувайте!

“Ето тук трябва да се върне Бербатов! Какви Албиони…” Петър Ванев - Pierrot 2008

Стоя си аз и си чета едно списаниице, когато стигам до последните страници, където се мъдрят коментарите за спорта. Не ми се ще да именувам списанието, нито автора, ама може и да си променя мнението. За себе си може и да е прав човечеца. За начина си на мислене може и да е прав, и следва да си го проповядва някъде в закътана пейчица пред блока, и да не си позволява да го показва пред хора. Най - тактично да си мълчи когато става дума за нещо, което надали е виждал отблизо ( футболен терен ), нерви и мотивация в нещо, което е гледал с интерес само на говорещата кутия с картинки инсталирана в редакцията( играта футбол ) и особено щом става дума за интриги в съблекалнята ( освен ако не им е подавал бутилките с вода … ). Как да е, не ми е това проблемът. Може и да е компетентен журналист, но малко се е окъкал с една статиика.

Не мо`е оня ти ми серсем да ми има мнение…я сакам да го върнем у локвата.
На фона на българите, които се стараем да знаем и да оценяваме обективно нещата, да имаме освен своя а и рационална гледна точка, и да сме позитивно настроени като вярваме, че падащите снежни канари от върховете ще се разбият в облаците и при нас ще вали сняг, а не лавина, журналисти, които поставят под съмнение малкото качество проявено от един на фона на други са просто жалки карикатури на пословичната ни завистлива натура. Има журналисти, които пишат за спорта от спортна злоба. Защото той има някакви пари и живее донякъде добре, но онзи ритнитопковец ( видиш ли, това било съвременно определение на футболистите?! ) имал хиляди пъти повече, него го познават по улицата и всички манекенки плюс гримьорките от канала на Майкъл Адамс ( да, фьешъна ) биха му направили ключ на … малкият футболист с език. И после биха го отключвали. И заключвали…И така нататък. Критиката във въпросното списание е насочена към нашето дръгливо капитанче на националният - Митето от Благоевград. Прави значи въпросният журналист равносметка колко непосилно било за момчето ни да носи капитанската лента ( понеже той преди да стане журналист е бил такъв и знае какъв чепат е да я носиш! особено като трябва да мотивираш няколко човека да гонят топката! ). Но не това е най - важното! Митето Бербатов трябвало да спре да блести, защото другите бачкали а не блестели така като него. Той бил най - непродуктивният национал, а на Мартин Петров и сие свършили всичко. А когато Мартин го именуваха всички “Българина” защото му бяха смъртно обидени, понеже им го каза в очите?!
Един за всички, всички за един! Ама ако може един по един…
Аз пиша това по късна доба, захапал една бира, пуснал съм си “While your lips are still red” и не мога да спра да се ядосвам на елементарното в човека застанал зад неговият си компютър и написал тази статия. Защото мен ме провокира неговата. А него? Хаха, друже, знам - едно изказване на Бербатов : “Редно е и другите да поработят, не може няколко човека да носим отбора.” И тук малкото журналистче си е наместило кръглите очилца, сипало си е една първачка за мотивация, запалило е едно хубаво мелнишко тютюнче и е излязо цялата си злоба към един мъж, който в случая е казал, че не върви всичко както трябва, но и не бива само него да гледат, тъй като те са отбор. И тук българското око на журналиста е трепнало, под трептящите клепачи е напъплила една събираща сили сълза - “Как така той ще е по от другите?”. Издигнати са в култ случайни изцепки на различни футболисти за сметка на неговата игра. Няма грам футболен анализ. Не може той така да ламти за пари, а другите да стоя в калта, горките! И този журналист започва да мята едно ласо и да дърпа Бербатов надолу за да не се отличава толкова от другите…Няма футбол. Има българщина. Дребничка, но забележително силна.
Евала Костадине, евала Каменов! Поклон!

“Всеки бута това, за което живее” Петър Ванев - Pierrot 2008

Това е първа външна изложба на КлошАрт - едно много свежа колекция на Велян Стайков, и тъй като помоли за помощ в едно начинание, си позволих да пусна тази снимка тук защото ми стана неудобно да му пращам втора, след като публикува една моя - “Танцуващата с вълци”, тук.

А за какво помоли Велян ли? Ето! Успех!

“Какво да правя с тези съвети?!” Петър Ванев - Pierrot 2008

С времето се променят много неща – природата се изменя, животински видове се адаптират към новата обстановка, слънцето остарява. Неминуемо сред тях сме и ние хората – изменяме се. Едни го наричат еволюция, други инволюция, а трети просто казват „Времето ще покаже“. С времето се променят и нещата около нас – за добро или за лошо. Едно от тях са съветите, които даваме и тези, които получаваме.

„Това, което ни задоволяваше вчера, днес е недостатъчно, а утре е изоставане.“

Не става дума за неоспоримите истини, или именувани другояче – поговорки. Говоря си аз тук за съветите, които се дават на децата, на роднините и приятелите. Има някои, които следва да се видоизменят, и вместо това, което чуваме днес ( или същото, което сме и чували преди петнадесет лета ) да чуваме това, което ще ни трябва за утре.

„Приятел в нужда се познава“

Един такъв съвет, който всеки от нас е получавал по няколко пъти е „Не се доверявай прекалено на хората! Не знаеш кой какво ти мисли! Не се откривай никога напълно пред другите!“. Или различни по своята същност и вид речеви упражнения на тема „Страх от предателство“. Наистина, това не звучи остаряло и днес, защото хората вместо към една сияеща нирвана и самоусъвършенстване вървим уверено към едни пепелища на незадоволеността и мнителността. Но днес същият съвет – след инсталиране на нужният ъпгрейд на версия 1.002 ( благодарение разбира се на несметното количество доброволен и безвъзмезден труд на разработчиците от живот.ком, лоши_приятели.нет, уърлд_уайд_уеб.инфо и разбира се – много_работа_плюс_напрежение_равно_на_отчуждение.еу ) става друг. Би следвало вече да чуваме – оценявай откровенността на другите. Оценявай оказаното ти доверие и му се отплащай безгранично. Търси истината зад думите на хората и техните очи, и не ги изпускай. Бъди внимателен към прекалено мнителните и награждавай с добри думи, и дела искрените.

Най – красивото огледало за Нарцис са били неговите очи

Бидейки искрени към другите ще получаваме същото и към нас. Или в повечето случаи. По мое наблюдение не може да се говори за недоверие в едно общество, където доверието е дума, с двузначен превод. То хем говори за добри резултати от съвместната комуникация, но и говори за непремерена откритост, което пък се тълкува като емоционална слабост. Тинтири-минтири. Каквито искаме да сме ние в другите очи, така следва да ги гледаме и ние. Като се държиш като афганистански партизанин на разпит, нали не очакваш да се държат с теб като с най–редовният и щедър клиент на „Тоба.Ко“?! Доверявайте се, и въпреки предателствата, приемете, че има Видовден, и предателят ще бъде предаден и той. А вие гледайте напред…

“Благото на блоговете не е в кибиченето” Петър Ванев - Pierrot 2008

Обичам да анализирам или поне да си мисля, че го правя. Обичам да съпоставям факти, да се смея на това колко късно откривам някой неща или колко бавно загрявам за нещо много просто. На базата на нивото ми на развитие рядко се случва да открия нов ( за мен поне ) много интересен казус, на който да не мога да открия ясна евентуална посока в развитието. Е, вече попаднах на нещо такова. И то на нещо, на което ми се струваше, че никога няма да седна да разсъждавам. Блого-определянето.

И няма да говоря за хейтърите, за обсебените, или за такива без мнение. Мне. Ще спомена за хората с мнение.

На базата на малкото време, през което се радвам на блогването и четенето на блогове установих, че при редовното следене на някого се появява едно приятно чувство, че сте близки, а може и да не сте се виждали още. Но това не е представителна извадка. Много хора четат много блогове, коментират интересни за тях публикации и пишат интересни за себе си неща в собственият си блог. Това е невероятният свят на този нов етаж на социалното общуване, който тепърва ще се задълбава и личностите ще са все по - близко една до друга, ще знаем все повече един за друг и ще “живеем” по близо. Другото стъпало е микроблогинга, като даже Влади е направил невероятно интересно и пълно с нововъведения предложение за българската публика в тази област - clix.bg. Следващата крачка ( по мое скромно мнение ) ще бъде видеолога, но е още рано да стане толкова масово. Но какво предстои в масовата част от блоговете?

Голяма част от блогърите сме се спрели на определен брой такива, които четем, и нов такъв рядко се добавя в четеца. Невъзможно е да се следят стотици емисии качествено. Дори хора с ужасно много емисии не ги четат всички - Митко Веселинов a.k.a. divedi например. Отсяваш. И в един момент, коментарите ти няма да са само “Абсолютно съм съгласен!” или “Хаха, супер смешно!”. Абсолютна празнота обзема поне част от блогосферата, поне що се отнася до критика и противно на публикацията им мнение. Пак подчертавам - не хейтърски коментар! Давам пример със себе си - изразявал съм позиция доста противоречаща си с тази на пишещият, но се старая да е написана интелигентно и да не е груба. И винаги подчертавам, че това е мое мнение, при което заставам зад думите си категорично. Не анонимно разбира се. ( Нали знаете за кампанията против анонимността? ) Категорично се отхвърлят в голяма част от блоговете отрицателните коментари, като се заклеймяват като хейтърски. Уф, ако я напиша тази дума още един път ще ми е за сефте! А не е така! Просто не всички са съгласни напълно с изразената позиция и изведен извод, и го казват. Доста плахо разбира се. Не мога да разбера защо няма конструктивна критика в коментарите? Нима това не е една от целите на блогването - да разширим вътрешният си свят посредством тази опция на външният. Да си сверим часовника. А като си премълчаваме критиката и откритото изразяване на мнението си започваме да се лъжем сами себе си. И това в един или друг момент ни се отразява. Негативно, разбира се. Аз не познавам човек, на когото да съм съгласен на 100 % с всичките му мисли и действия. Нима блогърите не сме хора? А защо си го спестяваме?

Преди разсъждавах на един прост градски казус - цветовете в градовете. Бирата се стопляше докато разсъждавах и лекият повей на пердето над главата ми напомняше, че градът не е всичко. Рекох си - “Ние нямаме проблем с цветовете - почти всичко ни е сиво, а останалото е почти.” Ама не бива така Седларов, не бива…

Както знаем, има няколко държави, които завинаги ще останат в съзнанието ни ( дори и да не си бил там прости труженико! ) с картината на лекият аромат на кафето или тръпчивият вкус на виното, повеят на вятъра и реещият се копринен шал на фона на невероятно мраморно - каменна културна забележителност. Франция, Италия, Португалия… В тези страни има нещо много характерно, което за съжаление не можем дори и да си помислим да свържем в най - далечно бъдеще време с някоя българска населена точка, например село Щкорпиловци. Поддържано, китно, цветно. Защото нашето Черноморие унищожава красивите малки градчета със скоростта на пилот - изпитател във Ф1. Както каза миналото лято Андрей Слабаков - “Е няма да се върна там повече…”. Но има места, където малкото селце, на брега на морето, с улица колкото тротоар в “Люлин” и ресторант, колкото кварталната баничарница изглеждат като рисунка от Луис Карол. И ти се иска да се потопиш там колкото се може за по - дълго време….

Петте земи, или Монтеросо ал Маре, Вернаца, Корнилия, Манарола и Риомаджиоре са пет късчета от цивилизацията в една страна прочута с Паоло Малдини, дългокраките смугли водещи по телевизията, Папата и мнооого история страна. Да разбира се - Италия. Сградите не са много, не са нови, нямат накичени купища простири, сателитни чинии и алумиева дограма по тях, но са едни бижута на архитектурната мисъл. Или по - скоро на екстериорната мисъл. Наистина приличат малко на снимка за ЮНЕСКО на мексиканско предградие на бреговете на Юкатан, но не са. Като се вгледаш ще видиш, че боите са олющени, къщите са нареди като конструктор “ЛЕГО”, и че с Google Earth не можеш да различиш улица. Но цветовете създават усещане за нереалност, дори и на снимките те карат да потънеш там и да усетиш морските пръски върху лицето си. Реално няма някаква идея зад тази игра с цветовете, освен едно желание да бъдат истински, да бъдат забележителни. Дори лодките в този рай са огледално изображение на дъгата в най - добрите й дни. Това е едно истинско кътче на родната Земя, където с малко усилия и много желание се постига нещо невероятно. Не е лошо да се вгледаме в сенките, падащи от къщите в Монтеросо ал Маре и да открием там отиващата си романтика на нашето Черноморие и да поискаме да не си отива. Просто да поискаме.

Повече информация за това забележително място можете да видите в Wikipedia и невероятните снимки в Google Earth. Настоящата публикация е включена в мартенският брой на “Exterior“.