Из думите на един мим…

“Животът е като поничката - вкусно, но с дупка” Петър Ванев - Pierrot 2008 *

Основното качество на клетката е, че е изградена от някого. Целта - тоест “клетко-съдържимото” не е толкова важно. Човешкото съзнание е най-силният строител на клетки. А когато едно уплашено човешко съзнание ( може и мързеливо ) реши, че му трябва оправдание просто строи клетката около себе си и нарича това “конспирация”. Тълкуването на понятието “конспирация” е просто - голяма група хора обвиняват за всичко малка група хора. Или съвременното тълкувание - доста социално мързеливи и интелектуално недоучили ( или преучили ) люде обвиняват малко социално неактивни и интелектуално неизвестни ( или неуставени ) люде за поразията. Или моето тълкувание - “з.а.в.и.с.т.” и “м.ъ.р.з.е.л.”.
Личността
Всеки изминава един много интересен, изключително дълъг и подплатен с доста преживявания път, по който трупа опит, печели и губи, защитава и превзема павета, за да върви напред или отстъпва назад. Едни го наричат “живот”, а кой съм аз, че да споря? Началната точка, от която тръгваш по този път е около 8 месеца преди да се родиш. От там започва пренаталната психология ( масово неразбрана ), преминава през педагогиката ( неимоверно подценявана ), продължава през психологията ( недоучена и жестоко неизследвана ) и завършва с психиатрията. На четвъртият етаж, втората стая вдясно. Онази с надписа “Данон и Емо Костадинов ще победят Буш!”. Значи всеки изминава собствен път и интересното е, че началото не определя края, НО краят е предопределен от началото. Тоест, това което започва все някога свършва. Дори и финтовете ( като балерина от Болшой Театр пред КПСС ) на Роналдиньо. Личността се гради трудно, но за сметка на това продължително.
Животът
За съжаление този път постоянно ни излага на стихийни бедствия - то не са кофите с еклери в яслите, то не са шарени фризбита в детската, то не са каки с къси поли зад пушалнята в джимназито, то не са колите пред “Неро” на Витошка, то не е стола на Хампарцумян… Въобще яко изкушения! И поради простият факт, че ако всичко хубаво беше общодостъпно то нямаше да е хубаво, а щеше да е боза с червен немплян пипер ( и щипка сминдух ), ние предимно четем за тях по вестниците и получаваме полюции нощно време. И си пеем Акага с “Вълшебен чук”. Може и да не пеем - аз може и да не пея, че комшията стреля много точно. Някой трябва да е виновен за това, че ние сме “масата” а не сме тези на “стола”. ВИНАГИ. Винаги трябва да има виновен - основен принцип в наказателното право. Сега гласуват даже и доброволци да има.
Заверата
ЕТО Я! Спасението! Причината моята некъдърност да е нищожен елемент в нечии план за завземането на света, основанието да се съмнявам, че съм роден с този 11-сантиметров уред за с(мях)екс и заплатата ми с финансовото измерение на едната шпица на джантата на ей-онзи гъзаря пред “Пица Хът” ( да му изсъхне никелиранията аспух дано! ). Конспирацията копеле! Колкото повече поумнява народа ( това не е типично българско съждение, нищо, че примерите са такива ) или разширява кръгозора си, осъзнава, че супер много неща не може да направи. Почти както аз и Мадлен Пенева, ама това е друга тема. Обвинява някого - масони, ченгета, банкери, политици, чеченци, руснаци, въобще… Защо? ( както пеят Авеню - “Защо повярвах?” ). Все някой трябва да е виновен за това, че опикаваш всичко около кенефа ( щото ти трепери ръката от чекии, а не от писане на домашни! ) нали? Аз пикая по тавана и не търся виновни за това. Трябва ли да завиждаме и проспиваме живота си? Какво правя аз ли? Опитвам се. Мен конспирацията не ме лови.

* Оригиналът на самата статия, снимката и заглавието тук .

“Кристиян Ванев а.к.а. Grooverider” Петър Ванев - Pierrot 2008

Блоговете са нещо много интересно и както казва Mindbolt - градивно е да имаш блог. А той е умен човек и ги разбира тез неща. И в един момент, след като доста от познатите ми ме бъзикат с това ми хоби, поради простата причина, че за тях е пълна простотия да пишеш нещо в интернет, да го четат други, че и да го коментират ( което си е въпрос на лично виждане и доколко си широкоскроен ), един мой роднина ме закопа направо. Малкият ми психопат, упс - брат, има няколко прякора - Кристофър ( Робин ), Слейтър ( от Крисчън ) и Графа ( от Монте Кристо ), все свързани с Кристиян. Но сега е решил да си е само той. Мда, Кристиян Ванев - техническа грешка при записването на приетите психология в нъбъу ( във втори курс - преди това беше антик ), социален феномен ( способен да изгради теория от нулата до подписа на БАН и после да я срине сам с унищожителни и пълни с ирония доводи…и ще е прав! ) и доста важно - един от хората, които придават дух и смисъл на това да пиеш кафе в “ОНДА”.
Така му и върви животът - тих бразилски чил за фон, леко потна “Хайнекен”, димяща с нежелание цигара, лек перчем върху големите очи и присмехулната усмивка в сянката. И бачкане и учене. От къде намира време да пише в блог не знам. Но успява някак си или поне така си е обещал.
В блога на малкият ми брат ( понеже сме повече ) ще видите занапред доста професионално задълбано в човешките взаимоотношения, с доста щипки ирония и присмех ще бъдат описани картините във Вашата спалня, ритъма на поклащане на зърната на женските гърди и доста други интригуващи неща написани по неподражаем начин.
Остава ми да си поръчам един хубав чай ( за съжаление не пия кафе вече, а той го прави велико! ) и да седна в ъгъла с лап топа и да чета… Пожелавам Ви и на Вас приятно четене! Дано Ви хареса!

Лека вечер!

Кристиян Ванев a.k.a. grooverider

p.s. И внимавайте с коментарите - ако се изпълни желанието му да стане мениджър човешки ресурси някой ден ВИЕ може да опрете до него!

“Славата, любовта на публиката и уважението също…” Петър Ванев - Pierrot 2008

Просто ми се гади. Просто съжалявам, че нямам инсталирана функция да влизам в телевизора и да удрям. Доста негативна емоция изпитах към един човек. Интервю с Него.

Началото…
Едно момче от едно малко градче играе добре, добри треньори го наставляват и подкрепят. Той расте и от малкият град отива в големия, където става национално известен. Прави много добро впечатление и привлича погледа на големият Кройф, и отива да играе при най-големите. Цялата му кариера е белязана с много спортна злоба ( доста често просто неописуема ), изораване на терена, много и красиви голове, невероятни изпълнения с топката в краката. Никакви сериозни скандали, никакви проблеми - само признателност, поклони и похвали. Един футболист заради когото се заговори за запазване на фланелката с номер 8 в музея на “Барселона”. Чест, на която се радват изключително малко футболисти по света. Рядко се раждат толкова магнетични футболисти, които само с появата си да предизвикват сърцебиене и страх в противниковите играчи. До после гони топката и никога не се отказва. Трябвало е немец да се роди просто - това са рядко срещани черти на футболсти по нашите географски ширини и дължини. Журналистите го носиха на ръце, а и той го заслужаваше. Медийният комфорт, на който той се радваше №8 е просто уникален, сравним единствено с един политик в България и малцина по света. Той имаше Златната обувка. Игра на малък финал на световно. 120,000 публика са пяли името му и цял град го е приел за свой син. Това е животът мечта на един футболист.

Факторът…
Но има един малък детайл, който е необходим, за да може преходът от човекът с екипа до онзи, на комуто следва паметник да се вдига. Трябва да стане личност.

Човекът…
За съжаление футболистът с №8 спря да играе и се появи човечецът Стоичков. Години наред приказките му се приемат през призмата на невероятната левачка, суровият му тон е като речта на капитана на кораба, а злобата му се приема като желание да покори всички върхове. После истината лъсна. Малкият човек се качи на големият връх и осъзна колко малък е бил. И вместо са радост да признае, че е станал някой, и трябва да работи оттук насетне да помага и други да не загубват жарта в сърцата си, той се свива в срама си от произхода си и започва да сипе огън и жупел по България. Подиграва се. Държи се като самодържец. Поведението му е толкова брутално нахално и противно, че чак най-големите му фенове в журналистиката ни взеха да се замислят. Прави чест, че последните дълго се държаха толерантно, после уважително дистанцирано, но накрая не издържаха и техните нерви. Доста станаха случаите, в които са засичани откровени думи срещу България на човечеца пред западни медии ( основно неговите любими испански такива ). На кривата ракета тесният космос й пречи. Мартин Петров така обиди журналистите, че те даже името му спряха да пишат, но пък намери сила и се извини. Показа манталитет и това бе оценено. А Мартин е черноработник от типа на Балъков, рядък талант. Та, човечецът се изпика по най-долен начин на държавата, която го е родила и крепила в най-нужните му години. Остави кораба в тежък момент, за да покаже, не че е прав той, а че всички останали са грешали за него. И си помисли, че това остава незабелязано?
Бруталната промяна от №8 до Христо Стоичков е налице - от Големият Футболист до малкият и жалък човечец. Моя лична молитва е той да си върне паспорта и никога повече да не се връща тук. Има предатели и измекяри. Но предател измекяр….това е рядко.

“Някои не спират да се надяват” Петър Ванев - Pierrot 2008

Това, което ще напиша малко ми се бълбукаше в главата. Не точно като виждане, а като начин да опиша това свое мнение. Защото мотивът да го напиша е един ( него ще го спомена ), но посоката, в която исках да я доразвия друга…А и може да бъда изкаран расист, знам ли? Идеята дойде от един мач. Който не знае - сериозно гледам такива работи, и се паля още по-яко. Първо да подчертая, че не съм расист, ама въобще, на каквато и да е основа. Неприязън, каквото и да изпитвам към когото и да е било, си е конкретно предизвикана. Това за инфо. Второ - долното писание си е виждане през моята призма, и не се страхувам от противоречащ коментар.
Имах си аз един много обичан отбор - “Арсенал” го именуват, от града на Нейно Величество Елизабет Втора. Много желание имаше в играта на тези момчета, много идея, много мъжко поведение и борба. Олицетворение на английският футбол. Но след като се преквалифицираха в приют за африкански газели и заложиха на тактика, която отива повече на нигерийски пехливанин ( смятай…) вече не виждам същият футбол. Виждам едно изкуствено напъване, грозна спортна злоба и липса на едно нещо, наречено спортен дух. Това се нарича освен изкривяване на спортните ценности - не само на футбола, а и загърбване на идентичността. В цяла Европа се павят спортни школи, най-добрите спортисти се отдават на преподаване в Европа, видни университети наблягат на борба за съхранение на спортният организъм. И представителните отбори какво правят? Съвсем сериозно инвестират в школи, най-добрите треньори, стипендии и студентски програми, и накрая купуват евтиният африкански ( или южноамерикански ) продукт. А какво се случва с изграденото дотук? Току виж се продало някъде по долните девизии или екзотични държави като България. Самата спортна култура на Старият континент се продава по този начин, но в онзи лошият смисъл. След време няма да има италиански, английски или испански отбори, а калабълък от паспортни с различен цвят. Но това не може да се случи без подследствия за самите страни - след 15-20 години може да се окаже, че няма национални отбори; че младежите не вярват, че ще бъдат стимулирани да се развиват в страната си, защото знаят, че ще бъдат изместени от “поредната африканска перла” или “бразилски бижутер”. Печелят сега, но губи спортът. И то губи яко.
Замислих се дали това е прецедент, или прост начин, по който се случват нещата? Ти градиш и инвестираш в нещо, то става някакъв образ със смисъл, и в един момент резултатът се срутва за сметка на нещо чуждо. Каквото и да градиш, в крайна сметка ще дойде някой друг и няма да потъпче граденото, а ти сам ще си го бутнеш. Дали се нарича мода или далновидност? Или абсолютна простотия? Ще видим..

Непреходни ценности - Голфа и Социализма Петър Ванев - Pierrot 2008

Синдромът на голямата паламарка

Погледът е свъсен - като на Роки Балбоа на млади години, караш кола с 50 сантима над автобуса, в дясната ръка държиш гъзарска “Нокиа” и лявата се опитва да жестикулира към останалите невзрачни участници в двигателният процес на града. Опитваш се да се скараш на трамвая, че не се движи където трябва и се чудиш на оня със жълтото потниче що маха като препикано мушкато със смешният слънчоглед. Важното е, че ти си малък, паламарката ти също, нищо че джипът ти е като за авантгард на нашественическа армия. Лошото е, че сте много.

Синдромът на социализма

Някой неща не се променят - водата е мокра, Луната далече, и българската любов по социализма. То полицията не бе милиция, то ДС не ходи като катаджия из улиците по сенките, то не бяха пенсионерите основна движеща икономическа единица. Въобще умираме си да оплакваме как държавата не се грижи за нас, както е било по социализма! Скъсваме се да ревем, че държавата нищо не прави и тайничко си мятаме полиетиленовата торба с дамски превръзки пред прозореца. Ей! Коя година сме? А колко е часа? А вие какво правите тук?! Я марш да си играете…

Синдромът “Илиенци”

Вярно е, че от години въпросното тържище не е онзи рай за три потника “Найк” за два лева, но насаденият синдром остана. Масово се плюят евтините и некачествени стоки, всеки храни яко китайското карго, от списанията си записва адресите на “фьешън шоповете”, но после отива на “малкия мол” в махалата и си купува риза, панталонче и потурки за 40 лева. Общо. Това не е синдрома на малките заплати а на малките хора.

Синдромът “Шампионска лига”

Нали гледахте финала? Ако не сте - пропуск голям от ваша страна. Големите се биха, не спряха да драпат, схващаха се мускули през 10 минути, яки като конгоански горили защитници издъхваха и потъваха в локви пот, но не спираха. Треньор, който е изкачил всеки връх, признат рицар на короната, невероятно силен и уверен мъж, не спря да подкрепя, наставлява и изтисква своите момчета. Там имаше подкрепа между футболистите, уважение. Един наш отбор отиде в Шампионската лига и доста хора го плюха, че нищо не е направил. Не съм левскар, но и ЦСКА няма да мине третият кръг. Просто защото големите там вярват в себе си, а нашите - в Преслава и Азис

Синдромът “АЗ мога”

Едни хорица свалиха розовите очила, отмиха част от мързела, отвориха Гугле и си взеха живота в ръце. Опитват се, търсят, учат се в движение, но не спират да вярват. Когато обстоятелствата не им изнасят те просто ги оте*ават и си правят подходящи. Женят се ( и се мъжат - за феминистките ) и правят деца защото им харесва и искат, и ги е грижа за това което оставят след себе си. И носят вярата със себе си, напук на недоносените индивиди с характер на кърмачета.

Събирам си и други, като ги издиагностицирам ще споделя…

Както споменах в предходната си публикация, бях се засилил към едно мероприятие - първото излизане на голям екран на Мартин Карбовски. Това беше днес следобед, в кино “Одеон”. Няма да обяснавам излишно, защото всички думи освен “брутално и истински” за Карбовски са излишни, а още повече за негов филм на големият екран. Още при отиването ми там видях една неголяма група прекрасни млади дами, които бяха наобиколили Карбовски, на когото в момента вземаха интервю от “Нова ТВ”. За това кои бяха дамите - после.

Кафето на киното бе пригодено за коктейл, и както се полага за такова мероприятие - с достатъчно като количество известни персони там. Първо се чу звънкият смях на Марта Вачкова, която пожела на добър път на начинанието. После заприиждаха други хора.

Ние започнахме да се събираме вътре, когато залата утихна и се чу само един женски глас. Никога не я бях виждал на живо, респетивно - да я слушам. Залата не бе пълна, но гласът на Лили Иванова караше всяка глъчка да замлъкне. А тя просто обясняваше нещо на бащата на Карбовски. Мероприятието в салона бе открито от Пламен Масларов - директорът на Българската национална филмотека. С много хумор и оригинални закачки. Карбовски подари по един плакет на мероприятието на Силвия Зурлева, на самият Масларов и ако не се лъжа - Боян Петков ( продуцент на предаването ). Епизодът, който се прожектираше бе стар - от 2007г., но аз не го бях гледал. Много тежък, в стил, който само този журналист може да си позволи да заснеме и да има сърце да покаже. Малката Мариана - на 40 години от едно пусто село, показа едно простичко нещо - има още много какво да учим как да се държим помежду си. Показа, че имаме да израстваме изключително много за да сме на височината на Мариана. А тя бе висока 94 саниметра. Човешкото нещастие и призмата на общественото презрение. Как хората обвиняват уроките и клетвите за нещастията си - мислене, характерно за Средновековието. Показа една голяма маска на презрението и плиткия ум. Една жалка картинка на това колко сме толерантни пред лицето на нещастието. Много тежък епизод си беше. След като свърши, за мое огромно съжаление нито можах да се снимам, нито да поздравя Карбовски или Иванова. Дали от човекопотокът към изхода или от някакво странно притеснение - не знам, но ще опитам друг път Той представи още един път екипът, който с него прави тази силна и тежка документална журналистика - това бяха прекрасни дами. Оказа се, че Карбовски не е единственият млад човек, който вярва, че истината не трябва да се крие в скрина.

След това, двамата с човека, с когото гледах филма - Тишо, седнахме в “Dewar`s” и скоропостижно унищожихме няколко бири. От ранен следобед до почти късна вечер. Много дълга и готина приказка завързахме, която ще продължи при представянето на новата му книга, но за това - друг път! За сега - лека вечер от мен

“Каквото предлагането, такова и търсенето” Петър Ванев - Pierrot 2008

Този спор е стар почти колкото света. Казвам почти, защото давам поне няколко часа да се намерят двама души, единият да запее на дълбок димитровградски ритъм с чупка в ханша, а вторият да извие една МТВ-разбивачка, и съответно да се скарат кое е по-по-най. Аз не обвинявам нито един от двата стила, защото всеки има своите кусури - я Графа, я Азис, няма перфектна музика. Не е това проблема обаче. В интерес на истината нашата чалга е качествен продукт - музиката в повечето песни е ритмична и игрива, и голяма част от текстове са смислени ( поне тези които аз знам и са най-масово пускани ), не е онова пошло и покрито с пайети изпълнение от `95-та. Проблемът е на друга плоскост. И днес сутринта Мариана Попова в едно интервю го каза в прав текст - по големите телевизии дават чалга - концерти, канят чалга - певици и пускат чалга-клипове. Големите подкрепят чалгата, а поп? Или рок?
Съществува една изключително грешно насадена и непрекъснато поливана представа, че обществото презира чалгата заради гадната музика, което въобще не е така. Ние сме източно-европейци и сме създадени да ядем салатата и боба с много олио, да сме буйни и емоционални и да ни ври кръвта като танцуваме. Това е генетичният фонд, оттам насетне всичко е индивидуализъм. Кръвната ни група не е еднаква със западно-европейците, в което разбира се няма нищо лошо. Виждал съм хора, които са израстнали преди 89-та и са откърмени с Депеш, Нирвана и Флойд, на кръчма в Банско да куфея зверски на песните на Цеца. Българинът е кръчмар по душа, колкото и да ги е срам някой хора от този факт. Само, че не песните са истинският “враг” на обществото, а насажданата линия на поведение, градените ( ако това въобще е градеж ) ценности и манталитет. Както казва в последното си интервю Карбовски ( между другото ако някой е навит да се разходим утре в 18,00ч. до кино “Одеон” да гледаме “Отечествен фронт” да звънка - аз съм там ) - “Преходът даде възможност да проявим животинските си инстинкти”. Самата линия на поведение, която върви ръка за ръка с чалгата - така неречената “животът ми е поп-фолк” култура, е деградираща и отблъскваща. Това е брутална демонстрация на неща, които преди 15 години бяха на мода - мерцедеси, ланци, тутурутки ( тоест жюесеми ), големи цици, бамбита, голям и тъп поглед, безогледна наглост и изкуствена самоувереност. Завоалирани или пък не, те са там - в песните, в клиповете, в държанието им. Може ли всички “певачки” ( любима моя дума! ) да са идоли на всички подрастващи момичета и момчета, да карат само супер скъпи коли, да са изкуствени до пръскане, да са тъпи като гьон и да ходят с най-големите мутри в България, и после да се чудим кой дава лош пример на децата?!
Както виждате не коментирам текстовете като смисленост например, защото има поп-парчета, които те карат да се чудиш въобще кой психопат ги е съчинил… Но пък там поведението е друго - стараят се да поддържат едно ниво на представителност, на премерена показност, в интервютата им го няма оново характерно за французин в тоалетна - меко “ъъъъъ”, няма прекалена демонстрация на пари ( а някой имат доста вече ), ходят пеша из града, и въобще много други симптоми, че си знаят мястото, и въпреки, че са звезди те се държат нормално. Вярно е, че не приканват към изчитане на всички романи на Джек Лондон нали, но за това си има други хора. Това е момента според мен, в който е редно да се направи равносметка кое следва да се толерира с постоянство и усилие, кое следва да се утвърди като приоритет - парите и простотията, които вървят с чалгата, или по-скромните но не толкова деградивни поп-изпълнители, и да се следва с постоянството на Сизиф. Разбира се това е мое лично мнение, което съм изградил на доста простички наблюдения на поведенчески модели при младите. Все едно аз съм с бастун и дълга бяла брада, но последните 20 години разликите между поколенията стават все по- огромни и почти бездънни пропасти, и затова употребявам този израз. Все ми се струва, че още не е късно да не се израждаме напълно в “чалга-нация”. Защото чалгата е синоним на елементарно и некачествено, а това не е национален приоритет нали?

“Да си част от впряга наречен брак” Петър Ванев - Pierrot 2008

Канех се да пиша няколко реда, когато приеха измененията в Семейният кодекс и особено онази част за “съвместното съжителство”, но поради чисто юридически причини не го направих. Просто не бях убеден доколко аз тълкувам материя, която от една страна не съм практикувал, и от друга - че просто не бях напълно убеден в правотата на взетите законодателни промени, тъй като за мен семейството е люлка на живота, спокойствието, развитието и щастието, и узаконяването на “липсата на брак” ми бе странна. След това се появиха поредните дискусии, свъзрани с това - но вяло някак си. После Ганчо Русев написа една убийствена статия за хомосексуалистите, брака и осиновяването и от дискусията там в мен се породиха още няколко неща за изказване. Е, дойде им времето да ги напиша. Ще се радвам да получа и Вашата оценка за изложеното от мен. И не се плаша от минуси, стига да сочат към плюс.

Нека изясним “семейство” що значи. Общоприето е в психологията, че семейството е основана на брака или кръвно родство малка група, чиито членове са свързани с отношения на взаимна грижа, помощ, отговорност и общо битие. Това е базата от доста време, и в нея например никъде не се изключва хомосексуалните двойки да се “сватосват”. Но от известните видове семейства, най-разпространеният такъв - “нуклеарното” ( или ядреният ) тип семейство се характеризира с 8 типа семейни роли - мъж и жена ( съпрузи един за друг ), баща и майка ( родители за децата ), деца ( за родителите си ) и сиблинги ( един за друг ). Тук се вижда, че така разпределени ролите показват защо ТОВА значи семейство и ТОВА е в основата на хармонично развитие на обществото. При Ганчо бе изведено заключението, че нормалните семейства не са гарант за нормално поколение, което е вярно, защото такъв гарант не е възможно да съществува. Развитието на децата се основава на родители, които искат детото им да се развива, информират се как може да стане това и се стараят да го правят. Защото всеки ( или почти ) иска детето му да успее. Разпадът на семейството като такова е абсолютно нормално на фона на видоизменянето на самата представа в обществото за него - през род, групово семейство, семейство от двойки, патриархално семейство, моногамно семейство и настоящият матриархат. Лошото според мен е, че на жената, на която е отредено биологически да е репродуктивната единица на биологичният вид “хомо еректус”, не й се правят деца а кариера, което просто води до разпад. А сега, вместо да се положат усилия да се стимулират хората да укрепят обществото като сключват брак, като си говорят и правят секс ( 99% от разводите започват с премълчани истини и пропуснатото чукане ), да се стимулират да правят деца и да се образоват, за да отгледат едни работоспособни и интелигентни бъдещи членове на това общество, държавата признава, че брака го няма, а има “съвместно съжителство”. Да има го “де факто”, но защо “де юре”? Работата на законите е да върви с крак със съвремието и да не изпуска нещата извън контрол. Една от причините според мен хората да избират да не сключват брак е именно свободата и агрегатното състояние на независимост, а принуждавайки ги да обявават този си факт на съжителстване и слагайки законови рамки се унищожава разликата с брака. Не напълно разбира се, но в основата си. Което не ме прави привърженик на този вид съжителстване, просто уважавам чуждото мнение.

Според мен съвремието се приема от една група хора като време, когато жената отлита свободна ( била ли е вързана ? ), децата са нещо, което трябва да се развива, но “почти” ( тоест има съпричастност, но няма качествени действия ), а мъжът трябва да се бори да си върне това, което му е отнето ( кое? ракията и салата?! ). Това са абсолютни простотии. Колкото повече информация имаме, толкова по-страхливи ставаме да не объркаме нещо и не предприемаме нищо. Колкото повече се поблазним от парите и блясъкът на живота, толкова повече преставаме да живеем, а имитираме. Аз съм привърженик на брака. Привърженик съм да работя и да ми е гадно, но да има защо. Не бива да се забравя, че “брак” произлиза от църковно-славянското “боркь”, което значи “взимам”, а “съпруг” и “съпруга” значат “впряг”. Хората са го измислили - не е леко. Остава в мен убеждението, че се бяга от това задължение…

GaN-калпазан ( ама има рима друже, извинявай, не се сдържах… ) ме покани на една игра. Имаме различно мнение принципно по въпроса - аз съм “за” такива игри, тъй като за мен е полезно за самата блогосфера. Четох, че тази игри са измислени за да се наливат линкове към блоговете, което лично мен не ме вълнува. По ми е интересно да видя примерно кой какво чете, и това ме привлече в тази игра. Стига да не се прекалява, аз съм за. Значи сега ме призоваха да споделя нещо за библиотечката, или поне скорошните попълнения в нея. Ето:
Три книги прочетени наскоро:
1.Валентин Фъртунов - “Vox Dei” : взех си я с очакване за хубав български криминален роман, но май ми идва прекалено български.
2.Тери Пратчет - “Тъмната страна на слънцето” : намерих я на една тараба на “Плиска”, а никога не я бях виждал даже. Не я четох така лесно, затова може би ще се наложи нов прочит. Не ми е като другите.
3.Джефри Арчър - “Синовете на съдбата” : много силно написана книга, само, че сюжетът за подобен роман е прекалено накъсан и се налага да се връщаш да видиш за кои герои става дума.
Кои три книги си купих наскоро:
1.Пол Зюсман - “Изгубената армия на Камбиз” : има идея в книгата и те държи до края, без да претендира за супер качество. От любимите ми приключенски книги, има нещо в стил “Индиана Джоунс”…
2.Кристофър Найт и Робърт Ломас - “Ключът на Хирам” : историческо разследване с много препратки към исторически източвици и случки, също невероятно любима тема.
3.Alexis de Tocqueville - “Democracy in America and two essays on America” : по предварителна информация това е настолна книга на всеки политик в Щатите, подобно на Кисинджър и негова “Дипломация”, само че много по-рано. Парадокс е, че авторът е французин, и това може би му придава една странична опорна точка при писането. Много ценена там книга, което я прави своего рода интересна и тук - каквито и да са американците, това е сериозна литература…
Кои три книги бих препрочел: ( което бе редно да е “Кои книги би си купил”, но това е друга тема..)
1.Александър Литвиненко - “Взривяването на Русия” : четох, но имах чувството, че нещо не съм разбрал. Геополитически анализ, документални сценки. Не съм я дочел, затова я слагам тук…
2.Елизабет Костова - “Историкът” : с огромно удоволствие бих я изчел отново, и ще го направя. Изключително пътешествие из Балканите в търсене и чоплене на историята, и фактите. Показва изключително познание на манталитет, традиции и ценности на народите. Самата тя има връзка с България.
3. Стефан Цанев - “Български хроники” : според мен е задължително четиво, от една страна защото е супер леко и се минава много бързо, от друга - защото в невероятната ирония и чувство за хумор на автора, прозира съжаление, че не познаваме историята си, и той се стреми да поправи тази грешка…
А прехвърлянето на топката? Ами…Мария Василева a.k.a. apiеceofme, Таня Джекова a.k.a. K.I.S.S. и Филип Стоянов a.k.a. inj. Интелигентни хора са, и ако не се сърдят, че ги включвам в подобни занимания, ще се получи интересно четиво и при тримата.

За първи път някой други пише тук и това е малкият ми брат Кристиян. Завършва психология в НБУ и една вечер ми прати едно есе. Написа ми “Чети колко думи могат да се напишат за едно нищо…”. Четох, хареса ми много и решихме да го споделим с вас. Стилът му е тежък малко, но за сметка на това интересен Приятно четене!

То не е много малко, нито е много голямо. Думата нищо е силна сама по себе си. Тя “тежи” повече от малко и много и затова е голяма, дори когато е много. Защо трябва да има нищо? Винаги има неща, за които се знае, че са направени от много неща. Някои само от едно нещо. Атома е най-малкото нещо, нали? А какво е нищото? Никой не е виждал нищо. Следователно не е имало умни хора да изследват това неъсществуващо нищо. Не е излишно и смятам за интересно, когато придавам образ на думата нищо. По този начин я правя нещо малко повече от иначе абстрактното й естество.

Ако към червеното прибавя нищо то пак остава червено. Ако върху масата сложо нищо, пак си остава една празна маса. Затова мога най-съвестно да сложа на гърба на тази моя любима дума цифричката нула. Нулата, за жалост няма пустата тежест на нищото, но като че ли най-пасва. Всяко едно друго число би било нещо, стига да назовем какво. Нулата… тя е просто нищо. Ако поискаш в магазин нула кило краставици, ще си останеш с мерака и тъпия поглед от страна на магазинерката. Ако преброиш нула лицеви опори, тялото ти никога няма да разбере “що е то движение?”. Нулата и нищото - като че ли са създадени един за друг! Едното обаче има придадено важно значение, то създава баланс, а другото… то просто не съществува.

Нека разгледам фразата “Нищо не правя!”. Поради граматическата специфика на българския език, подобно на “Нищо не гледам!”, няма как изрeчението “Правя нищо!” да звучи смислено и следователно - да е правилно. Защо? Защото както споменах, не съществува “нищо”, нито като предмет, нито действие, нито като описателно допълнение или просто прилагателно название. Следователно здравия разум следва неговото естествено отрицание. Но защо тогава “Аз не правя нищо!” е по-различно от “Аз нищо не правя!”

Човек формулира мисли, движения, сложни процеси на комуникация или взаимодействие с околната среда, гради опит и съставя обем ( понякога малък, понякога голям ) от използвано време за да осмисли съществуването си, дори без той самия да го желае - феномена е неизбежен! Всеки момент, всяка секунда, всяка стъпка, всяка глътка въздух следва своя естествен ход на продиктуван смиисъл и значение. Тогава къде намира елемента “нищо” място из пищната ни градина от замисъл? Едва ли ние хората, сме измислили тази странна яма от нематериална празнина, която в своето естество би изплашила всяко едно живо създание и би била заплаха за всяка нежива материя. Ако света около нас, този който виждаме, чуваме, помирисвиаме и усещаме е сложен комплекс от неща, за повечето от които знаем дори повече от колкото бихме искали, има ли някъде там, скрит от нашето съществуване сложен комплекс, една дори малка съвкупност от нищо, която да оправдае смисъла на този фундаментален мит ?

Нищото е неизвестно. Никой не го е виждал, никой не е чувал за него. То живее в страната Никъде и се крие ( или по-скоро ние от него ). Като неизвестно е нормално Съзнателното да се страхува от него и да го избягва. Ако всичко до тук ти се струва глупаво, може би е защото си казваш: “Как може някой да изпише толкова за нещо, което няма никакъв смисъл!” И сигурно си прав… за себе си. Замисли се. Защо хората се страхуват от смъртта? Сигурно защото тя е неизвестна. Може би защото няма никой, който да се е върнал от нея за да разкаже. Но тя е важна, не просто защото слага край на живот - знае се, че нея просто я има. Придаваме значение на неща, от които не разбираме нищо за да си мислим, че сме повече от едно просто нещо, без да осъзнаваме силата на празнината която създаваме, разпръсквайки Нищо навсякъде. А то е заразно. И погубва като вирус други нематериални и абстрактни чудеса, запленяващи нашето съществуване - надежда, утеха… любов.

Ако нещото е плюса , то нищото със сигурност би било минуса. Нищото разгражда. Оръжието му е невидимо, но то е винаги там и се храни от други минуси и целта му е да стане колкото се може по-голям и смислен минус. Смислен. И както ние даваме смисъл на нещата, в които ние влагаме малкото ни подарено време, така даваме смисъл и на нищото, за да сложим в баланс нематериалната обвивка на нашето съществуване.

Всичко трябва да бъде премерено, нали ? Всичко трябва да има своята значима, но равнопоставена тежест. Наречи текста безсмислен и няма да си далеч от истината, защото и аз самия го описвам като такъв, тъй като разсъждавам за нещо без смисъл но със значение. И колко важно е това значение зависи от теб самия, след като прецениш, вглеждайки се в отражението на продукта на своите собствени полюси!