“Безпроблемна едностранна комуникация” Петър Ванев - Pierrot 2008
Имало едно време в едно друго господарство едно щастливо семейство. До него още едно. И си говорели и си споделяли, и се развивали. Но с времето се отчуждили малко по-малко, за да се достигне до сегашната картинка, в която комуникацията е нещо много особено. Просто не всеки иска да чува някой неща, иска да е настрана от някой неща, иска да си има сериозно лично пространство ( нищо, че нещата куцат ). Случват се и такива неща. И аз седя и се чудя как да се държа по-добре с тези въпросните, ако са ти дружки…Пиша това с ясното съзнание, че по този начин помагам на мислите си да се подредят като думичките по тези редове. Може би някой интернет приятел ще седне и между две бири ще даде съвет и сподели опит, който ще уцели в десятката.
Тепърва се сблъсквам с едно особено състояние на духа наречено “брак с дете” при доста от близките ми. Както и при мен, за мое неописуемо щастие. И се получава една странна метаморфоза при отношенията - изместване на центърът им. Тепърва ще си проличава колко сме си близки, тепърва ще се вижда кой колко е голям и щироко скроен като човек, и до колко е способен да носи кръста на родител и приятел. Тепърва просто. Мистиката, касаеща промяната на съзнанието след раждането на първото ти дете не може да се опише според мен. Някой е безкрайно отговорен като скала за приятелите, но свенлив като дете в сенчест ъгъл след раждането на детето си и егоистично свит в рамките на бутилката бира. Други ги удря нещо и от несигурни в себе си и хората около себе си недорасли деца, изригват и се превръщат в един стълб на семействата си. Има и такива които са живели колкото за живота, и за в бъдеще ще са така. Има и такива като мен, които не смеят да си дадат самооценка, не я търсят от други, но се опитват да се държат правилно и отговорно, защото да се държи добре всеки може.
И тук възниква един простичък въпрос - редно ли е да споделяш изцяло и както преди мнението си с другите? Дали това, което мислиш вече не е в разрез с техният нов светоглед? Дали мнението ти по даден въпрос, особено касаещ семейството и децата, няма да се приеме на нож, и от добър приятел да станеш близък враг? Дали можеш да споделиш вижданията си като приятел на приятел така спокойно и премерено, като си сигурен, че няма да обидиш чувствата на другият и ще бъдеш разбран?
От една страна такива съвети са трудно приемливи, защото вече си голям, имаш дом и семейство, което гледаш. Имаш собствена линия на поведение. Ставаш една идея по- отговорен ( уж ) и от тази гледна точка доста по-трудно се приемат нелицеприятни съвети и реплики. Докато преди си можел да кажеш “Баси прав си копеле, ама ме боли хурката, щото сме млади и ще се оправим. Благодаря ти все пак!”, сега е друго. Сега ти споделят, че не изглежда добре как се държиш с детето си или жена си; че нещо си се затворил прекалено; че си се държал супер темерутски онази вечер пред другите семейства…. Не съм се престрашил да кажа част от тези слова. Чудя се дали ще се наканя въобще, защото за жалост има за какво и на кого. Дали моето желание за изграждане на високо ниво на комуникация и споделяне би се разбрала правилно? Доста често съдя, че не всички са така открити и искрени. А ми се иска да говоря за това защото слагаш ли си автоцензура, лека полека започва да ти става навик, и комуникацията отива на кино. Завреш ли се в собственият си свят ще си останеш сам там. Освен, че се чудя дали въобще е удачно и етично да се казват тези неща, си и мисля - дали има смисъл? Дали ще бъда чут…
