Из думите на един мим…

“Благото на блоговете не е в кибиченето” Петър Ванев - Pierrot 2008

Обичам да анализирам или поне да си мисля, че го правя. Обичам да съпоставям факти, да се смея на това колко късно откривам някой неща или колко бавно загрявам за нещо много просто. На базата на нивото ми на развитие рядко се случва да открия нов ( за мен поне ) много интересен казус, на който да не мога да открия ясна евентуална посока в развитието. Е, вече попаднах на нещо такова. И то на нещо, на което ми се струваше, че никога няма да седна да разсъждавам. Блого-определянето.

И няма да говоря за хейтърите, за обсебените, или за такива без мнение. Мне. Ще спомена за хората с мнение.

На базата на малкото време, през което се радвам на блогването и четенето на блогове установих, че при редовното следене на някого се появява едно приятно чувство, че сте близки, а може и да не сте се виждали още. Но това не е представителна извадка. Много хора четат много блогове, коментират интересни за тях публикации и пишат интересни за себе си неща в собственият си блог. Това е невероятният свят на този нов етаж на социалното общуване, който тепърва ще се задълбава и личностите ще са все по - близко една до друга, ще знаем все повече един за друг и ще “живеем” по близо. Другото стъпало е микроблогинга, като даже Влади е направил невероятно интересно и пълно с нововъведения предложение за българската публика в тази област - clix.bg. Следващата крачка ( по мое скромно мнение ) ще бъде видеолога, но е още рано да стане толкова масово. Но какво предстои в масовата част от блоговете?

Голяма част от блогърите сме се спрели на определен брой такива, които четем, и нов такъв рядко се добавя в четеца. Невъзможно е да се следят стотици емисии качествено. Дори хора с ужасно много емисии не ги четат всички - Митко Веселинов a.k.a. divedi например. Отсяваш. И в един момент, коментарите ти няма да са само “Абсолютно съм съгласен!” или “Хаха, супер смешно!”. Абсолютна празнота обзема поне част от блогосферата, поне що се отнася до критика и противно на публикацията им мнение. Пак подчертавам - не хейтърски коментар! Давам пример със себе си - изразявал съм позиция доста противоречаща си с тази на пишещият, но се старая да е написана интелигентно и да не е груба. И винаги подчертавам, че това е мое мнение, при което заставам зад думите си категорично. Не анонимно разбира се. ( Нали знаете за кампанията против анонимността? ) Категорично се отхвърлят в голяма част от блоговете отрицателните коментари, като се заклеймяват като хейтърски. Уф, ако я напиша тази дума още един път ще ми е за сефте! А не е така! Просто не всички са съгласни напълно с изразената позиция и изведен извод, и го казват. Доста плахо разбира се. Не мога да разбера защо няма конструктивна критика в коментарите? Нима това не е една от целите на блогването - да разширим вътрешният си свят посредством тази опция на външният. Да си сверим часовника. А като си премълчаваме критиката и откритото изразяване на мнението си започваме да се лъжем сами себе си. И това в един или друг момент ни се отразява. Негативно, разбира се. Аз не познавам човек, на когото да съм съгласен на 100 % с всичките му мисли и действия. Нима блогърите не сме хора? А защо си го спестяваме?

Преди разсъждавах на един прост градски казус - цветовете в градовете. Бирата се стопляше докато разсъждавах и лекият повей на пердето над главата ми напомняше, че градът не е всичко. Рекох си - “Ние нямаме проблем с цветовете - почти всичко ни е сиво, а останалото е почти.” Ама не бива така Седларов, не бива…

Както знаем, има няколко държави, които завинаги ще останат в съзнанието ни ( дори и да не си бил там прости труженико! ) с картината на лекият аромат на кафето или тръпчивият вкус на виното, повеят на вятъра и реещият се копринен шал на фона на невероятно мраморно - каменна културна забележителност. Франция, Италия, Португалия… В тези страни има нещо много характерно, което за съжаление не можем дори и да си помислим да свържем в най - далечно бъдеще време с някоя българска населена точка, например село Щкорпиловци. Поддържано, китно, цветно. Защото нашето Черноморие унищожава красивите малки градчета със скоростта на пилот - изпитател във Ф1. Както каза миналото лято Андрей Слабаков - “Е няма да се върна там повече…”. Но има места, където малкото селце, на брега на морето, с улица колкото тротоар в “Люлин” и ресторант, колкото кварталната баничарница изглеждат като рисунка от Луис Карол. И ти се иска да се потопиш там колкото се може за по - дълго време….

Петте земи, или Монтеросо ал Маре, Вернаца, Корнилия, Манарола и Риомаджиоре са пет късчета от цивилизацията в една страна прочута с Паоло Малдини, дългокраките смугли водещи по телевизията, Папата и мнооого история страна. Да разбира се - Италия. Сградите не са много, не са нови, нямат накичени купища простири, сателитни чинии и алумиева дограма по тях, но са едни бижута на архитектурната мисъл. Или по - скоро на екстериорната мисъл. Наистина приличат малко на снимка за ЮНЕСКО на мексиканско предградие на бреговете на Юкатан, но не са. Като се вгледаш ще видиш, че боите са олющени, къщите са нареди като конструктор “ЛЕГО”, и че с Google Earth не можеш да различиш улица. Но цветовете създават усещане за нереалност, дори и на снимките те карат да потънеш там и да усетиш морските пръски върху лицето си. Реално няма някаква идея зад тази игра с цветовете, освен едно желание да бъдат истински, да бъдат забележителни. Дори лодките в този рай са огледално изображение на дъгата в най - добрите й дни. Това е едно истинско кътче на родната Земя, където с малко усилия и много желание се постига нещо невероятно. Не е лошо да се вгледаме в сенките, падащи от къщите в Монтеросо ал Маре и да открием там отиващата си романтика на нашето Черноморие и да поискаме да не си отива. Просто да поискаме.

Повече информация за това забележително място можете да видите в Wikipedia и невероятните снимки в Google Earth. Настоящата публикация е включена в мартенският брой на “Exterior“.