Редица сгради от бившият соцблок имат един основен проблем, що се отнася до облик - как да избягат от усещането, което създават старите комунистически строежи? Няма значение голям или малък град, столица или полузабравена провинция - онези сиви монолитни паметници на еднотипността са винаги там. Особено популярни бяха за фон на картички - батко ми получи такава от една девойка от Лайпциг преди около 20 години, при една почивка в Дряново. Дори и след вота за евродепутати, градовете ни изглеждаха така, както и при гостуването на другаря Брежнев. Е, с две пукнатини повече и килограм мазилка по - малко.
Който е ходил в Букурещ например - модно е!, няма как да не е премигнал при вида на блокчетата, тип “населението на малък български град”, в които спокойно можете ти и половинката да имате любовници в различни входове и да не се усетите даже. Толкова са безлични тези блокове, че вместо да изпъкват над градската джунгла, вече погледите ни ги прескачат. И се очертават като силен комплекс, един минус на външният вид на градовете ни. Защо?
Ако приемем, че е най - лесно да се рисува на чисто бял кадастрон, където можеш да проявиш креативността си във всичките й форми, то помислете - тези сгради са просто идеален фон за “художниците”. При условие, че външните корекции са симетрични, направени на точното място и разбира се понятието “кич” остане само ред в тълковният речник. Сивото нека остане, но с поддържан и опреснен тон, а на неговото тяло да се нанесат малки като качество и големи като количество корекции - например балконите да са в един цвят, а рамките на стълбищните прозорци в друг близък до първият (сиво и зелено не се вписват например). Така от олющена карикатура на архитектурното въображение на седемдесетте, те се превръщат в швейцарски блокчета ( нали беше модно да се наричаме Швейцарията на Балканите :), и се движат с крак във времето. А не всеки балкон и изолация да са изпитание за сетивата ни, и предизвикателство и за най - големите светила на модернизма. Кооперациите пак ще изглеждат еднакви и пак толкова големи, но няма да са безлични и студени.
Като пожелание звучи прекрасно, като си го представим - мечта, но като изпълнение се спъва в балканският ни манталитет, който няма как да допусне група хора с власт, да подпомага друга група хора - етажната собственост, в стремежа да не ни е срам от градовете и домовете ни.
Това мое мнение ще “влезе навън” в новият брой на списание “Exterior” , което все повече започна да ни кара да се оглеждаме за нещата около нас в шумният свят
