“Ако бях споделял, агресията нямаше така да избие…..” Петър Ванев - Pierrot 2008
Ами копеле има и такива моменти. Жена ти не е доволна, че пак седна с вестника на Великият Фаянсов-Трон-За-Редки-Мисли с вестника; комшията е впрегнал всичките коне на бормашината ( и е на път да изкара и последният живец от тази стена където ти виси гоблена); Миро от службата като мазен Евгени-живковист е хакнал Мима ( да, онази Мима! ) от деловодството в килера; с Ванката ама грам не се разбрахте кой не е платил сметката на стрийптизьорката, и моля ти се - майки ти зове да слезеш и прекопаеш мазата, щото не може да си намери старите броеве на Burda. Ти не си го виждал надървен и в действие от миналият Петровден, хубаво уиски пи на абитуриентската последно, а всичките ти приятели вкупом са ти загубили телефона. Даже test_a ( echo ) при инсталацията на скайпа си мълчи… И к’во правим? Дигаме си чукалата, отиваме в малкото одимено клубче и тестваме годишното производство на “Онова чукане чакаш”. И там те чака твоето психологическо гуру.
Преди време водих един разговор. Там стана дума за какво, къде, как и с кого можем ( и трябва ) да споделяме. И тогава изникна същото митично гуру. “Monsieurs de Barman” и непризнатия му брат - “Дон Шишо Бакшишо”.
Има такива моменти. И в женското, и в мъжкото битие. Не можеш да се оплачеш на никой познат, без да се замислиш за неговата реакция, за неминуемите съвети, повдигнатите неудобни въпроси и разбира се - безмисленото потупване по рамото: “Ще се оправиш!” и недоизказаното “Ама то….”. Ама ако не искаш никой да ти дава акъл? Не бива да си говориш на стената само, нали? А и факта, че според човека и случката ще споделиш с някого нещо те кара нервно да се почесваш зад врата и да се чудиш кой как ще го изтълкува спрямо себе си? Яяяяяя, то стана много сложно. Барманите ( и бакшишите донякъде ) има това професионално изкривяване да слушат, да следят какво им говориш и дълбокомислено да кимат от време на време и най - важното : накрая дават някой култов съвет, който май верен излиза! Или поне уцелва някъде близо около болната точка. Аз … доста се двоумих как да си го обясня това явление. Дали защото контактуваш хора в обстановка, в която никой близък или познат не може да си ги представи? Ами огорчен след поредната интрига на работа или гримирайки се след свирката в тоалетната на бара, на път за вкъщи, не е ли такова положение?! Усещат те, преценяват те само с поглед за около минута и малко, виждат те как говориш и ти влизат в ритъм. Колко лесно звучи а как е невъзможно всъщност! Днес, на път за “Младост” ми обясниха как за три минути се преценява дали една жена е женена, за пет - дали отива на кафе или секс, и за седем - как се уговаря за секс-сеанс. Разбрах го, даже мога да препиша думите. Ама не мога да го направя. Малката подбробност е, че на бакшиша му говориш така защото е бакшиш. На бармана му обясняваш тези неща, щото седи с кърпата, налива бавно гадната водка и те гледа с поглед на чистачка в гимназията, след като си повърнал снощният шнапс. И те разбира, ама там зад бара. И без да е обвързан с провалите ти да изградиш един качествен герой на ДОТа, да влезеш в съюз с тъщата, да си КАПО на всичките си авери или брата - близнак на Роко Силфреди, да ти каже: “Копеле, не си прав - жената не е само за свирки ( или мъжът ти не е само да ти снася пари всяка сутрин! )”. И ти да се замислиш после…
Всеки има нужда ей така да избяга и да проведе един сеанс с този случаен психиатър, и да чуе един непринуден коментар. И да се замисли…
