Снимка: “Лудост” Петър Ванев - Pierrot 2008
Трудно се вземат решения, които знаеш, че е почти невъзможно да следваш неостъпчиво и да предпазиш от вълната случайности. Трудно се спазват обещания, които са взети под силно емоционално въздействие - почти като да обещаеш да не пипаш щерката на местният КапоДиТутиКапи, докато той нежно смазва старата ти Фиеста на една преса в една морга. Обаче, когато се опитваш да си разсъдлив човек, преди да обещаеш такова нещо, и направиш нещо подобно на каквото направих аз - отидох с брат ми на “Халбите” на по едно шкембе с бира, и видиш в перспектива положителните черти на едно такова обещание е вече едно на нула в твоя полза.
Обещах си да не викам. Освен ако не стрелят по мен, вкарам гол на Wembley Stadion, или след като оставя потна и изтощена Жизел Бюндхен на сутринта. Иначе не.
Дори и малкото висок тон - дори и сам в колата насред Орлов е вредно ( днес на два пъти! ), е вредна. Знам, че изкарването на агресията посредством викане е практикуван и предписван метод, но защо трябва да се стига до там? За мен викането по какъвто и да е повод освен горепосочените е просто вербален метод да покажеш, че капака на чайника вече е под масата. И какво се получава? Водата кипва, олива яко и въобще става мазало. Опитвам се насериозно от доста време да съм дипломатичен и разбиращ, и определено има ефект. Следващата стъпка ( тези ъпдейти, ей!…. ) ще бъде да си махна инсталационният пакет на “Висок, груб и неучтив тон” от мен. Писна ми да си хабя нервите за този дето даже не духа, да си мисля, че като говориш по високо на някого ще му направи впечатление. Едниствено, което се получава е да отвориш, пардон - да затвориш един разговор с гръм и трясък, или още по - лошо: да вземе да ти отвърне този някой, и тогава се получава едно голямо Абсолютно Нищо. Агресията поражда агресия, а снощи след много текили стигнах до извода, че каквото си поръчаш - такова трябва да изпиеш. Затова няма да викам повече. Нито на онзи, който ме засича на 4-ти километър с бясната тунингована пернишка гордост, нито на бюрократичните простотии, на заспалата гъсчица, която са я наели за сервитьорка по погрешка ( и ми донесе шкембето студено, баси! ), нито на случайно изпуснати глупости от някой познат или пък още повече - на близък. Спокойно - като външен министър на преговори. Това е решението. Това е обещанието ми. Досега ако съм го прилагал в 50 % от времето си, сега ще искам да е на 100. Викайки казваме неща, които не мислим и не чуваме неща, които трябва. А не трябва…
Вече ще говоря бавно, тихо и спокойно. Ще се обяснявам като петокласник ако трябва, агрументи винаги има - трябва за знаеш къде да ги търсиш. Няма да причинявам ядове и болка с пискливото си гласченце, а ще се замисля що се стига до там да ми се вика. На гнусните драйвъри с противните си мачовски изпълнения ще им пожелая видовден - да засекат бус със сръбският младежки национален отбор по бокс например. А на бавноразвиващата се сервитьорка ще й говоря бавно, все едно тя е последният човек който би ми направил впечателние. Пък да видим какво ще стане….
