Из думите на един мим…

“Кристиян Ванев а.к.а. Grooverider” Петър Ванев - Pierrot 2008

Блоговете са нещо много интересно и както казва Mindbolt - градивно е да имаш блог. А той е умен човек и ги разбира тез неща. И в един момент, след като доста от познатите ми ме бъзикат с това ми хоби, поради простата причина, че за тях е пълна простотия да пишеш нещо в интернет, да го четат други, че и да го коментират ( което си е въпрос на лично виждане и доколко си широкоскроен ), един мой роднина ме закопа направо. Малкият ми психопат, упс - брат, има няколко прякора - Кристофър ( Робин ), Слейтър ( от Крисчън ) и Графа ( от Монте Кристо ), все свързани с Кристиян. Но сега е решил да си е само той. Мда, Кристиян Ванев - техническа грешка при записването на приетите психология в нъбъу ( във втори курс - преди това беше антик ), социален феномен ( способен да изгради теория от нулата до подписа на БАН и после да я срине сам с унищожителни и пълни с ирония доводи…и ще е прав! ) и доста важно - един от хората, които придават дух и смисъл на това да пиеш кафе в “ОНДА”.
Така му и върви животът - тих бразилски чил за фон, леко потна “Хайнекен”, димяща с нежелание цигара, лек перчем върху големите очи и присмехулната усмивка в сянката. И бачкане и учене. От къде намира време да пише в блог не знам. Но успява някак си или поне така си е обещал.
В блога на малкият ми брат ( понеже сме повече ) ще видите занапред доста професионално задълбано в човешките взаимоотношения, с доста щипки ирония и присмех ще бъдат описани картините във Вашата спалня, ритъма на поклащане на зърната на женските гърди и доста други интригуващи неща написани по неподражаем начин.
Остава ми да си поръчам един хубав чай ( за съжаление не пия кафе вече, а той го прави велико! ) и да седна в ъгъла с лап топа и да чета… Пожелавам Ви и на Вас приятно четене! Дано Ви хареса!

Лека вечер!

Кристиян Ванев a.k.a. grooverider

p.s. И внимавайте с коментарите - ако се изпълни желанието му да стане мениджър човешки ресурси някой ден ВИЕ може да опрете до него!

Непреходни ценности - Голфа и Социализма Петър Ванев - Pierrot 2008

Синдромът на голямата паламарка

Погледът е свъсен - като на Роки Балбоа на млади години, караш кола с 50 сантима над автобуса, в дясната ръка държиш гъзарска “Нокиа” и лявата се опитва да жестикулира към останалите невзрачни участници в двигателният процес на града. Опитваш се да се скараш на трамвая, че не се движи където трябва и се чудиш на оня със жълтото потниче що маха като препикано мушкато със смешният слънчоглед. Важното е, че ти си малък, паламарката ти също, нищо че джипът ти е като за авантгард на нашественическа армия. Лошото е, че сте много.

Синдромът на социализма

Някой неща не се променят - водата е мокра, Луната далече, и българската любов по социализма. То полицията не бе милиция, то ДС не ходи като катаджия из улиците по сенките, то не бяха пенсионерите основна движеща икономическа единица. Въобще умираме си да оплакваме как държавата не се грижи за нас, както е било по социализма! Скъсваме се да ревем, че държавата нищо не прави и тайничко си мятаме полиетиленовата торба с дамски превръзки пред прозореца. Ей! Коя година сме? А колко е часа? А вие какво правите тук?! Я марш да си играете…

Синдромът “Илиенци”

Вярно е, че от години въпросното тържище не е онзи рай за три потника “Найк” за два лева, но насаденият синдром остана. Масово се плюят евтините и некачествени стоки, всеки храни яко китайското карго, от списанията си записва адресите на “фьешън шоповете”, но после отива на “малкия мол” в махалата и си купува риза, панталонче и потурки за 40 лева. Общо. Това не е синдрома на малките заплати а на малките хора.

Синдромът “Шампионска лига”

Нали гледахте финала? Ако не сте - пропуск голям от ваша страна. Големите се биха, не спряха да драпат, схващаха се мускули през 10 минути, яки като конгоански горили защитници издъхваха и потъваха в локви пот, но не спираха. Треньор, който е изкачил всеки връх, признат рицар на короната, невероятно силен и уверен мъж, не спря да подкрепя, наставлява и изтисква своите момчета. Там имаше подкрепа между футболистите, уважение. Един наш отбор отиде в Шампионската лига и доста хора го плюха, че нищо не е направил. Не съм левскар, но и ЦСКА няма да мине третият кръг. Просто защото големите там вярват в себе си, а нашите - в Преслава и Азис

Синдромът “АЗ мога”

Едни хорица свалиха розовите очила, отмиха част от мързела, отвориха Гугле и си взеха живота в ръце. Опитват се, търсят, учат се в движение, но не спират да вярват. Когато обстоятелствата не им изнасят те просто ги оте*ават и си правят подходящи. Женят се ( и се мъжат - за феминистките ) и правят деца защото им харесва и искат, и ги е грижа за това което оставят след себе си. И носят вярата със себе си, напук на недоносените индивиди с характер на кърмачета.

Събирам си и други, като ги издиагностицирам ще споделя…

Ходещи анаболни комплексарчета, които освен, че виждат голи жени по - често и от Васил Къркеланов, се радват и на завиден социлален просперитет и уважение. В неговите най - чисто финансово измерими класификации. Дали защото са лош спомен от “ерата на анцунзите” или защото е онази с крака, като телеграфен стълб и устните на Анджелина, му е първа приятелка?

Момченцата с късите фланелки през демекври, скрити под плътни пуловери и модни якенца с пухче на яката, са непреходен еквивалент на манекенките - залагаш на това, че изглеждаш като хондата на съседа, а си с двигател на алекото на дядо си. Винаги арогантни, рядко сговорчиви - освен за някаква модна тема, например новата фотосесия на Рони Колман или Любо Лежанката. При цялото ми уважение към билдърите, просто има една прослойка от тях, които ама са много жалко-смешни.

Още от ученици осъзнават, че нищо друго няма да направят със себе си освен да изваят тяло на Аполон след като е прекалил със стероиди. Професията не се брои, защото в повечето случаи тя не удоволетворява личността на мускулната маса, но му носи някакви пари, с които си осигурява дрешки и химия. Започват да се групира с други подобни нему лица от различни училища и се правят силови бригади например. Почти винаги тренира нещо, в което няма шанс да му развалят физиономията - като в бокс, затова фитнес например. На следващият етап - висшето образование, задължително се записва нещо където има жени и той може да стои гъзарски на купона в Студград, леко подпрял тръбите на парното с чаша зелен “Флирт”, и от време на време поклащайки се колкото да не го вземат за интересен интериорен елемент. Току ако пуснат мъжко по касетофона - Борис Дали или Азись се тая, то помръдне повече - да си личи. Ако се заговори с някой започва да излива някакви разсъждения, в които агресията е основополагаща. За каквото й да става дума. Винаги се перчи, прегръща другите в опити да ги смачка, хили се високо, иска да е винаги център на вниманието и винаги е бесен полов атлет на думи ( Роко Силфреди се е учил от него, мамка му комплексарска!). А да, обича грубите похвати в секса, те са някак си задължителни за имиджа му на сръбски позьор от долнопробен клуб например. В работата си се държи като случайно и насила попаднал там, защото това е времето, в което той не е в силата си - да ходи бавно по тротоара, да гледа предизвикателно в киното, да си го търси “във клуба”.

И вечер докато си прави упражненията за бицепс, подпрян на крехката пружинка в буксониерката хвърля поглед на културният клип на Джордан и вика “Те така ше си турна якичката утре на жим’бима!”, подхилква се тихо и стиска зъби!Въобще смешна сянка е това, защото е толкова празна, че се чудя как не е литнала.

Като се сетих за този образ, не си го представях за мъже. Да, ама не.

Образът е много смешен, изключително жалък, и притежава неописуемо гротески словоред. От кой ли булевард идва?

Изначално нямаше нищо странно в чалгата - това беше стила на мутрите, песните на босовете и баладите на новата младеж. Такъв свят беше тогава. Беше просташко, с по две думи се описваха цели любовни връзки, и с по една - сексуални желания и алкохолни безметежни нощи. И това беше, нямаше други действия на лирическият герой. А тогава учениците искаха да карат черни баварци с тъмни стъкла, а ученичките - да ги плющят на капака на бавареца. Но както става с всичко в този свят, и чалгата еволюира. И от чалга се прекръсти на фолк, сиреч народно. Грам не виждам, което му е народното в краденето на сръбско-гръцко-турски песни, но сигурно съм дълбоко невеж в дълбините на естрадната порнография - сиреч “чалготека”. Друг път ще се блъскам главата с този термин. Стана поп-фолк. То сигурно щото тъжния образ на поп сцената - Владко Ампов, се наведе и пристана в Димитровград. Лошо няма.

Само, че докато ние пораснахме и спряхме да слушаме за “баджаци-матраци”, то от стил чалгата се превърна в начин на живот. И стана страшно, грозно и повсеместно. После защо тийновете не знаят кой е тоя със статуята на Попа, ама знаят на Василка кога е концерта!

Преди време по никакъв начин не можеше да разбереш кой слуша чалга, за разлика от феновете на death metal групите например. Но с годините това се промени, и със стремежа на чалгата да стане популярна музика и нейните изпълнители да имат положителен социален образ, слушателите мутираха и те. Модерно е да се носят крещящо несвързани дрехи, които да те правят разпознаваем. Разпознаваемите хора са или “Звездите” или “Никой” - Мики Рурк или Нищо Никакъв мога да ги разпозная с точността на шампион по дартс. Какво пък чак толкова ги отличава от другите хора? Стила им? Липсата на стил по - точно. Няма как да объркате комбинацията от дрехи, носеща заряд на последна колекция дрехи за коминочистачи, и провлаченото мляскане на дъвка - за низши и висши форми на homo chalgatropolis. Музиката възпитава, но “Ч” възпитава един кръчмарски манталитет, театралничене “Син Сити у лево първата маса” и въобръжение, колкото на Евгени Минчев деколтето. Също така нищо друго не може да изкара от мода високите кожени ботуши, от носенето им със затъкнати дънки ( с орнаменти като китайски храм ), и обрисувани със различни пошли рисунки. А, и тока не е като на Кели Озбърн, а тънка безвкусно изкована колонка. Другото, което отличава homo chalgatropolis от мислещите същества е липсата на каквато и да е идентичност, граничеща с грозота. Все пак трътлеста ученичка, с вид на рекламно лице на 60/40 ( свинско/телешко ), с гол пъп, и розава фланелка с щампа да се поклаща нежно под ритъма на “Все го лапам на неподходящи” е просто идентичност в простотията. А и докато си чакаш дългото кафе преди работа и чуеш зад теб писклив глас да се провиква “Ама муцка, видя ли какво направиха наш’те по Пинка снощи?!” (който не знае - Pink е сръбският еквивалент на Планета, и е истински турбофолк канал) направо се питаш кои са наш’те и кои сме ние?!

А понеже споменах и мъжките представители, за тях ще поговоря друг път…

Стоиш подпрян на безличен стълб на безименен булевард, в неустановена част на именуващия се „град“ кошер от мисли, звуци и цветове. В ушите тихо си пуснал да звучи музика, изразяваща душевността ти – я неудържимите барабани ( примерно соло - акция на Майки Терана ) на непримиримия дух; я безличния комерс ( фенката на дъждобраните, упс! - чадърите ) на несигурния и страхлив първокурсник; ритмите на ромската поговорка „Всичко е относително, щото може да се отнесе“ на свободния от грижи ( и разсъдък ) „съвременник“; или замисления и търсещ поглед на човека под флейтата на Ронан Хардиман или „Кланнад“.

По улиците вечерта е тиха, дъждът е като пръските на чаша с вода, в която току - що се е гмурнало разтворимото хапче, а вятъра е колкото да не се объркаш, че си изпаднал в безвремието на онова летище в „Лонголиерите“.

От далечината се задава запъхтян шофьор, изтискващ от западната си кола последните силици, и преминава като Иля Мурумец в полето, през кръстовището, осветявайки за малка изрезка от времето стълба и теб, опъвайки тъмното ти “Аз” по натрошените плочки.

Сянката се отърсва от локвата, понася се леко на крилете на градския шум и тихо между бензиновите изпарения, викащата продавачка на гевреци и реещата се безгрижно торбичка, се промъква в тихия и студен вход на стария театър. Там, след кратко лутане, леко присяда на своето място в киносалона, където прожектират филма „Градът“, само че не екранизация по Клифър Саймък.

Моята милост, стои на входа, загърнат в старата шуба от Враня - наследство от големия брат, посмърчащ ( Русе, Дунав, зима, синузит, какво да Ви говоря), проследявам с любопитен поглед поредната сянка, и над мъглата от чаят ми набързо рисувам образа й с думи. Така образ след образ, картина след картина ще се появяват образите на градските люде.

Ето тези картини ще предоставям тук, в „Градската галерия“. Приятна разходка!

п.с. Идеята за тази галерия се роди след като се сетих за “Дългото очакване” на Мики Спилейн и една песен, която слушах докато четях и намерих сега - 11 години по - късно : Rene Klijn & Paul de Leeuw - Mr. Blue.