Непреходни ценности - Голфа и Социализма Петър Ванев - Pierrot 2008
Синдромът на голямата паламарка
Погледът е свъсен - като на Роки Балбоа на млади години, караш кола с 50 сантима над автобуса, в дясната ръка държиш гъзарска “Нокиа” и лявата се опитва да жестикулира към останалите невзрачни участници в двигателният процес на града. Опитваш се да се скараш на трамвая, че не се движи където трябва и се чудиш на оня със жълтото потниче що маха като препикано мушкато със смешният слънчоглед. Важното е, че ти си малък, паламарката ти също, нищо че джипът ти е като за авантгард на нашественическа армия. Лошото е, че сте много.
Синдромът на социализма
Някой неща не се променят - водата е мокра, Луната далече, и българската любов по социализма. То полицията не бе милиция, то ДС не ходи като катаджия из улиците по сенките, то не бяха пенсионерите основна движеща икономическа единица. Въобще умираме си да оплакваме как държавата не се грижи за нас, както е било по социализма! Скъсваме се да ревем, че държавата нищо не прави и тайничко си мятаме полиетиленовата торба с дамски превръзки пред прозореца. Ей! Коя година сме? А колко е часа? А вие какво правите тук?! Я марш да си играете…
Синдромът “Илиенци”
Вярно е, че от години въпросното тържище не е онзи рай за три потника “Найк” за два лева, но насаденият синдром остана. Масово се плюят евтините и некачествени стоки, всеки храни яко китайското карго, от списанията си записва адресите на “фьешън шоповете”, но после отива на “малкия мол” в махалата и си купува риза, панталонче и потурки за 40 лева. Общо. Това не е синдрома на малките заплати а на малките хора.
Синдромът “Шампионска лига”
Нали гледахте финала? Ако не сте - пропуск голям от ваша страна. Големите се биха, не спряха да драпат, схващаха се мускули през 10 минути, яки като конгоански горили защитници издъхваха и потъваха в локви пот, но не спираха. Треньор, който е изкачил всеки връх, признат рицар на короната, невероятно силен и уверен мъж, не спря да подкрепя, наставлява и изтисква своите момчета. Там имаше подкрепа между футболистите, уважение. Един наш отбор отиде в Шампионската лига и доста хора го плюха, че нищо не е направил. Не съм левскар, но и ЦСКА няма да мине третият кръг. Просто защото големите там вярват в себе си, а нашите - в Преслава и Азис
Синдромът “АЗ мога”
Едни хорица свалиха розовите очила, отмиха част от мързела, отвориха Гугле и си взеха живота в ръце. Опитват се, търсят, учат се в движение, но не спират да вярват. Когато обстоятелствата не им изнасят те просто ги оте*ават и си правят подходящи. Женят се ( и се мъжат - за феминистките ) и правят деца защото им харесва и искат, и ги е грижа за това което оставят след себе си. И носят вярата със себе си, напук на недоносените индивиди с характер на кърмачета.
Събирам си и други, като ги издиагностицирам ще споделя…
13 responses so far ↓
mindbolt // май 22nd 2008 at 1:17 pm
Ми в полицията още има милиционери… Но аз съм оптимист, познавайки съвестни хора в държавната администрация. Нужно е време.
Венци // май 22nd 2008 at 1:51 pm
Надявам се и се боря тези твои думи(много добре написани) да станат художествена измислица след време.
pierrot // май 22nd 2008 at 3:43 pm
Чичко Майнд - Нали помниш рефрена от една стара песен - “..За любов ти дай ми време…”
И аз така като теб съм оптимист!
Венци - привет и дано се смеем след време на същите тези неща, като знаем, че сега сме се смели по принуда. Почти като за онзи случай в казармата и банята, ама не съвсем
Случайно преминаващ // май 22nd 2008 at 5:03 pm
Пропуснал си да споменеш синдарома “Аз АНАЛизирам” … У всеки един българин дреме геният на психо-аналитик, уви от това словоблудство файда няма …
Таня // май 22nd 2008 at 5:38 pm
Хм, ето че пак срещнах любимата ми ситуация: “анализиращ критикува друг, че прави същото”… От това няма измъкване
Минава, пуска някоя гениална мисъл и се чувства удовлетворен от това, че е внесъл ред в живота на другите, които е срещнал по пътя си - случайно преминаващият човек…
Ама не за това ми беше мисълта. Преди време и аз се ядосвах, на подобни неща. Сега си мисля, че те неслучайно се случват и ще се повтарят, докато си научим уроците, които те идат за да ни поднесат.
И това, че си пишем по блоговете, драги ми случаен, не означава толкова че искаме да нравоучителстваме и назидаваме, колкото да споделим гледната си точка с някой, който търси отговори на подобните въпроси.
Albinos // май 22nd 2008 at 9:37 pm
Аз предлагам към колекцята ти да добавим и Синдрома на овчедушието - най-разпространения в България от много години.
pierrot // май 22nd 2008 at 9:40 pm
Случаен: аз поне доста често се старая да претворявам делата на думи. Но всеки има право на мнение разбира се, и донякъде ще си прав да ме критикуваш - ето например на благородният ми защитник Таня ( благодарско! ) й обещах да садим дръвчета, ама не успях, така, че верно не съм сто-процентов изпълнител.
Таня - видя ли, че са махнали полиетиленовите платна от онези бодили пред вас? Явно моята снимка беше епилог - аз се върнах да ти махна след твоят коментар ( ето още един пример как се опитваме да приведем думите в действия
zelengorova // май 24th 2008 at 10:04 am
Сетих се за един много симпатичен синдром, чиито прояви са разнообразни.
Понякога са траги-комични, понякога смайващо креативни.
Синдромът „От нищо – нещо”.
Може човек да се позабавлява и на тая тема.
От друга страна, смятам, че “файда” може да има от всичко, което се прави добре.
А ти си пишеш добре, така че,
“прави си каквото трябва, пък да става каквото ще!”
Поздрави
Таня // май 26th 2008 at 3:02 pm
Моля, моля - аз имам особено отношение към такава ситуация и винаги ми се набива в очи - има една поговорка “когато сочиш някого обвинително с пръст, не забравяй, че останалите три сочат навътре - към теб самия”.
И затова ако някога критикувам някого за нещо се опитвам винаги да си представям и тази гледна точка.
Що се отнася до найлоните - аз пък откакто видях твоята снимка се замислих, защо да не отида аз да ги махна. Когато съм минавала покрай тях, обикновено е било за работа /не са точно срещу нашия блок/ и няма как да тръгна да се боря с тях. Но ето че някой взел, че ги махнах - с учудване установих съвсем скоро
В това да се казват неща, няма нищо лощо, стига да не си оставаме само с казването.
:) // май 26th 2008 at 5:10 pm
Най-интересното е ,че в България всеки разбира от всичко … Всеки критикува другия , а не обръща внимание на себе си . Може би животае такъв ? Плюем , плюем политиците и чиновниците , но ако ние сме на техните места - за което всеки трезвомислещ мисли как да искара прехраната за смейството си , ще крадем дори повече от тях. А и примерите които даваш са много “комерсиални” вече .
pierrot // май 26th 2008 at 5:57 pm
Фактът, че са толкова “комерсиални” не ги прави по-малко болезнени, нали? Просто се задълбочават, а не се работи да се подобрят.
Не съм в никакъв случай съгласен с теб, че ако се на техните места ще крадем повече, най-малкото защото аз мога да се нарека пример. Не плюенето само ни е национална черта, а и генерализирането - от едно малко нещо си вадим необосновани изводи за всичко.
Животът е гаден, но това не значи да спрем да се опитваме да го подобрим, нали? Тук има и други хора, които освен да говорят вършат нещо.
zelengorova // май 29th 2008 at 9:57 pm
Ето един материал за синдрома:
“Разделяй и владей, пък нека другите се карат”
http://pinchoftaste.blogspot.com/2008/05/blog-post_29.html
yoalbo // май 30th 2008 at 7:07 am
От мен пък не синдром, а най-силният аргумент (ЗА и ПРОТИВ): “М-ми-и, то няма как да’й тъй…” или иначе казано: “Фръкна, не фръкна - коза беше” (заб. под ‘фръкна’, разбирай ‘хвръкна’)
Leave a Comment