Из думите на един мим…

Преди разсъждавах на един прост градски казус - цветовете в градовете. Бирата се стопляше докато разсъждавах и лекият повей на пердето над главата ми напомняше, че градът не е всичко. Рекох си - “Ние нямаме проблем с цветовете - почти всичко ни е сиво, а останалото е почти.” Ама не бива така Седларов, не бива…

Както знаем, има няколко държави, които завинаги ще останат в съзнанието ни ( дори и да не си бил там прости труженико! ) с картината на лекият аромат на кафето или тръпчивият вкус на виното, повеят на вятъра и реещият се копринен шал на фона на невероятно мраморно - каменна културна забележителност. Франция, Италия, Португалия… В тези страни има нещо много характерно, което за съжаление не можем дори и да си помислим да свържем в най - далечно бъдеще време с някоя българска населена точка, например село Щкорпиловци. Поддържано, китно, цветно. Защото нашето Черноморие унищожава красивите малки градчета със скоростта на пилот - изпитател във Ф1. Както каза миналото лято Андрей Слабаков - “Е няма да се върна там повече…”. Но има места, където малкото селце, на брега на морето, с улица колкото тротоар в “Люлин” и ресторант, колкото кварталната баничарница изглеждат като рисунка от Луис Карол. И ти се иска да се потопиш там колкото се може за по - дълго време….

Петте земи, или Монтеросо ал Маре, Вернаца, Корнилия, Манарола и Риомаджиоре са пет късчета от цивилизацията в една страна прочута с Паоло Малдини, дългокраките смугли водещи по телевизията, Папата и мнооого история страна. Да разбира се - Италия. Сградите не са много, не са нови, нямат накичени купища простири, сателитни чинии и алумиева дограма по тях, но са едни бижута на архитектурната мисъл. Или по - скоро на екстериорната мисъл. Наистина приличат малко на снимка за ЮНЕСКО на мексиканско предградие на бреговете на Юкатан, но не са. Като се вгледаш ще видиш, че боите са олющени, къщите са нареди като конструктор “ЛЕГО”, и че с Google Earth не можеш да различиш улица. Но цветовете създават усещане за нереалност, дори и на снимките те карат да потънеш там и да усетиш морските пръски върху лицето си. Реално няма някаква идея зад тази игра с цветовете, освен едно желание да бъдат истински, да бъдат забележителни. Дори лодките в този рай са огледално изображение на дъгата в най - добрите й дни. Това е едно истинско кътче на родната Земя, където с малко усилия и много желание се постига нещо невероятно. Не е лошо да се вгледаме в сенките, падащи от къщите в Монтеросо ал Маре и да открием там отиващата си романтика на нашето Черноморие и да поискаме да не си отива. Просто да поискаме.

Повече информация за това забележително място можете да видите в Wikipedia и невероятните снимки в Google Earth. Настоящата публикация е включена в мартенският брой на “Exterior“.